Всъщност доста голяма част от богомолците спят — някои с отметнати назад глави и зяпнали усти, други — забили брадички в твърдите си, високи яки, трети облегнати на рамото на някой роднина. Сънят те обзема неудържимо под въздействието на топлото време, пъстрите слънчеви лъчи и равномерния глас на свещеника — същински заговор на сънотворни средства.
Шугър потрива скрито схванатите мускули на врата си и си напомня, че присъствието й тук се дължи на една нейна блестяща идея. Уилям замина отново (този път само за един ден, до Ярмут) — какъв по-добър начин би имало тогава за прекарване на неделната утрин от това да отиде на църква заедно с останалите представители на семейство Ракъм?
Не че наоколо има кой знае колко Ракъмови. Броят им в църквата за жалост е намалял от първите дни след брака на Уилям, когато те двамата с Агнес съпровождаха Ракъм Старши на църква, с тях пристигаше и прислугата, а кудкудякащите дами от енорията намекваха на озадачената Агнес, че скоро ще идва тук с по-голямо и весело семейство.
Независимо от това дали е на път или не, Уилям вече рядко идва тук. За какво му е да слуша този дърдорко на амвона, който говори за неосезаеми неща? В света на търговията не се говори за нищо, което не може да се превърне в действителност и да остане такова — де да можеше и религията да се похвали със същото! Така че обикновено вместо него на църква идва само Агнес заедно с някои от прислужниците, които могат да се откъснат от работата си. Но тази сутрин Агнес я няма — дошла е само киселата й камериерка. (Клара е напълно будна, но това не се дължи на набожност, а на кипящата в нея ярост — защото на Лети й имат вяра, че посещава вечерната служба, което означава на практика, че в неделя следобед тя е свободна. Вбесена е и защото на Чийзмън му е позволено да се мотае извън църквата, да пуши и да чете надписите по надгробните плочи. И защо някой не сръчка тази глупачка Джейни, за да престане да хърка!)
Шугър нервничи в „бедняшката част“ на църквата. Много редове я отделят от малкото, почти невидимо дете, което може да е дъщерята на Уилям — а може и да не е. Което и да е детето, то не помръдва и с мускулче по време на цялата служба, почти напълно скрито под коравото си кафяво палто и прекалено голямата шапка. Шугър се опитва да се убеди, че може да се научи нещо и от няколкото инча руса коса, която се подава под шапката, но клепачите й отново започват да се отпускат. Копнее свещеникът да подаде знак да запеят следващия химн — макар това да означава, че трябва да стане и да пее непознат текст по непозната мелодия, поне се разбужда. Но проповедта продължава неумолимо, монотонно, без нито веднъж да се извиси в кресчендо.
На предната редица вляво седи красив, но гневен на вид мъж, и също нервничи. Очите му са подпухнали, облечен е прекалено небрежно — изобщо не прилича на човек, който има правото да стои начело на енориашите, които плащат за местата си. Всеки път, когато явно не е съгласен с думите на свещеника, той си поема дъх така дълбоко, че това се вижда от дъното на църквата — и почти може да се чуе.
Свещеникът заклеймява някой си сър Хенри Томпсън за ереси, чието естество остава неясно за Шугър, тъй като е проспала съответната част от проповедта, но доколкото разбира, въпросният Томпсън изразява публично най-долни и отблъскващи убеждения, и което е по-лошо, печели на своя страна мнозина от слушателите си. Свещеникът намеква, че дори сред неговите енориаши тази сутрин може да се таят души, отклонени от правия път от въпросния сър Хенри Томпсън. „О, Божичко“, моли се Шугър, „стори тъй, че да млъкне най-сетне“. Но когато молбата и бива най-сетне изпълнена, са изгубени всякакви надежди за помирение между нея и Господ.
След края на последното песнопение най-елегантните и богобоязливи люде в Нотинг Хил се упътват като в организирана процесия по пътеката към изхода. Мъжете героично се пекат в черните си костюми, дамите са докарани по последна мода, като са се лишили единствено от блясъка на прекалено пищни бижута. Детето, което може да е дъщеря на Уилям, а може и да не е, крета подир близките си, полускрито зад фустите на едрата бавачка. Очите на детето са сини като китайски порцелан — също като очите на Агнес, то няма очертана брадичка — също като Уилям, в погледа му се крие същият безпомощен копнеж на пленено животно, какъвто имаше и в погледа на Уилям, когато го видя за първи път в задимената зала на „Камината“. Но нима едно изражение може да бъде доказателство за бащинство? Невъзможно е да бъде направен някакъв извод — всеки може да бъде баща на детето. Но за частица от секундата очите на детето срещат погледа на Шугър и нещо преминава между двете. За първи път през този ден, в предполагаемия Божи дом, в застоялия въздух прелита искрица жив дух.
„Това си ти, нали? Ти си Софи?“ казва си Шугър, но детето вече го няма.
