Веднага щом преценява, че не рискува да бъде разпозната, Шугър излиза от своя ред, и тръгва подир енориашите в обления от слънчеви лъчи църковен двор. Вижда как отвеждат припряно — трескаво дори — малкото момиченце към екипажа на Ракъмови. Чийзмън, който се мотае край една мраморна колона, прегърната страстно от два каменни ангела с човешки ръст, хвърля цигарата си и я стъпква с крак.
След като единият представител на семейство Ракъм е бил отведен, Шугър решава да проследи единствения друг представител на фамилията в църквата — Хенри, брата на Уилям, но установява, че не е единствената жена, която си е поставила такава цел. Бледа, видимо болнава жена, която Шугър видя да заема мястото си преди началото на службата, подпомогната от една прислужничка, сега излиза с помощта на същата прислужничка от църквата. Подпряла се на бастуна си, жената махва с ръка на Хенри и го повиква по име, явно решена да го настигне.
Този призив има наелектризиращо въздействие върху брата на Уилям. Той застава мирно, нахлупва шапка, за да скрие немитата си коса, сваля я и я поставя отново на главата си, но този път по-внимателно, оправя възела на вратовръзката си. Дори през плътната муселинена воалетка Шугър забелязва чудотворната промяна, която се е осъществила на лицето му — гневът и горчивото разочарование са заменени от маска на спокойствие, която той поддържа с достойни за съжаление усилия.
Болната, все така подкрепяна от прислужницата, не върви с характерната стъпка на куците (те вървят така, сякаш са привикнали да се движат на три крака), а се обляга на бастуна с все сила, като че ли той е парапет на върха на шеметно висока скала. Тя е слаба и бледа като клонка с обелена кора, а и лявата й ръка, която е отпуснала върху ръката на прислужницата си, прилича на клонче; дясната, стиснала здраво дръжката на бастуна, наподобява по-скоро възлест корен. В тази непоносима горещина, от която лицата на всички наоколо розовеят (а на някои по-натруфено облечени дами са направо яркочервени), нейното лице е бяло — само две алени петна, избили на бузите й, пламват и избледняват от усилието, с което тя прави всяка стъпка.
„Горката обречена душица“, казва си Шугър, защото разпознава недвусмислените белези на туберкулозата. Но още щом тази капчица съчувствие плъзва по вените й, след нея руква вината в бурен поток: „Защо не отидеш отново при госпожа Кастауей, за да видиш как е Кейти, страхливке? Тя сигурно вече е далеч по-зле от тази непозната — ако не е умряла междувременно“.
— Ах, Хенри, нима се надявахте да избягате от мен?
Туберкулозната е пропъдила прислужницата и върви сама, опитвайки се да прикрие какво усилие й струва това. Видът на присвитите й рамене и здраво стиснатите пръсти изтръгва Хенри от неподвижността и той хуква към нея, като едва не блъсва Шугър в гърдите, минавайки край нея.
— Позволете ми, госпожо Фокс — казва той и протяга ръце, сякаш те са тежки инструменти, с които не е привикнал да си служи. Госпожа Фокс отхвърля предложението, поклащайки любезно глава.
— Не, Хенри — убеждава го тя и спира, за да си почине. — С бастуна стъпвам съвсем здраво — опасно е само ако някой ме бутне неволно.
Хенри хвърля яростен поглед над рамото на госпожа Фокс, изразявайки възмущението си от всички зли, достойни за презрение хора, които биха могли да я бутнат, включително и стоящата наблизо Шугър.
— Не бива да се излагате на такива опасности — възразява той.
— Опасност ли? Пфу! — отвръща презрително госпожа Фокс. — Питайте някоя нещастна проститутка под аркадите на театър „Аделфи“… какво е истинска опасност.
— Предпочитам да не питам — отвръща Хенри. — Освен това предпочитам да бяхте си останали да почивате у дома.
Но сега, когато не се движи, госпожа Фокс е успяла да овладее дишането си единствено със сила на волята — като че ли изсмуква дъх от земята с помощта на бастуна си.
— Ще идвам на църква — заявява тя, — докато силите ми го позволяват. В края на краищата църквата има едно основно предимство в сравнение с Дружеството за спасение — никой няма да ми прати писмо, в което да ми препоръча да не идвам повече тук.
— Да, но баща ви каза, че трябва да си почивате.
— Да си почивам ли? Баща ми иска да тръгна на път!
— На път ли? — лицето на Хенри се разкривява от прилив на надежда, смесена със страх и неразбиране. — На път? Накъде?
— На баните във Фолкстън — тя изсумтява презрително. — Там било истински рай за болните — или може би ад?
— Госпожо Фокс, моля ви! — Хенри се озърта смутено, да не би свещеникът да я е чул. Но наблизо няма никой, освен една скромно облечена непозната жена със спусната воалетка, която им обръща колебливо гръб, сякаш не знае накъде да поеме.
— Хайде, Хенри, да повървим заедно — казва госпожа Фокс.
Хенри е ужасен.
— Нали не искате да вървите пеш по целия път…?
— Да, по целия път — до екипажа на баща ми — отвръща тя закачливо.
— Хайде, Хенри. Има хора, които всяка сутрин изминават по пет мили, за да отидат на работа.
Хенри, предизвикан по този начин, не издържа и започва:
