Агнес се развълнува ужасно, стисна ме за ръката и ме помоли да дръпна мистър Пънч от сцената. „Бързо, Уилям“, каза тя. „Сега си богат човек, важна личност, никой няма да посмее да те спре!“. Усмихнах й се, но видях, че тя говори съвсем сериозно. Още си е дете, то е ясно.
— А това… детинско поведение, то ли е най-лошото от всичко? — пита Шугър, която си припомня проснатото в тъмната уличка тяло на Агнес, отпуснато в калта. — Няма ли някакви други проблеми?
— Ами… според доктор Кърлоу е прекалено слаба. Той все настоява, че трябвало да я пратя на санаториум, където да я хранят с повечко говеждо и прясно мляко, за да укрепне. „Виждал съм по-добре хранени жени в приютите за бедни“, така казва той.
— А ти какво мислиш?
Рискът предизвиква приятно главозамайваш — тя го подтиква да споделя своето мнение, но този път вече не по делови въпроси, а за личния си живот. И той говори откровено с нея! С всяка дума става все по-откровен!
— Не отричам — казва Уилям, — че у дома Агнес живее сякаш от марули и кайсии. Но когато отидем на гости, изяжда всичко, което й се сервира, като послушно малко момиченце.
Той свива рамене в жест, който подсказва, че според него това пак е детинщина.
— Е — подема Шугър, — този лекар би трябвало да приеме факта, че закръглените жени не са на мода. Агнес не е единствената болезнено слаба жена в Лондон.
С това заключение тя подсказва на Уилям, че може да прекратят обсъждането, но той явно има още какво да каже по темата.
— Наистина, наистина — съгласява се той, — но има още един повод за безпокойство. — Агнес отдавна няма месечно кръвотечение.
Ледени тръпки плъзват по гърба на Шугър. Тя едва се удържа да не трепне. Шокира я съзнанието, че Уилям — или който и да било мъж — познава толкова добре тялото на Агнес.
— Откъде знаеш?
— Така казва доктор Кърлоу.
Настава ново мълчание, което за Шугър е изпълнено с представи как причаква този доктор Кърлоу в някоя тъмна уличка и го промушва с кама. За нея той е само смътна фигура, никога не го е виждала, но кръвта му сигурно ще е също толкова червена, колкото и кръвта на измислените жертви във „Възходът и падението на Шугър“.
— Не си ходила никога на църква… — мърмори той, вече полузаспал. — А пък аз си мислех, че знам всичко за теб.
Тя извръща лице и чувства с ужас как топли сълзи започват да се търкалят по страните й и ги гъделичкат. Поначало пълната неосведоменост на Уилям по отношение на истинската й личност би трябвало да предизвика у нея истеричен смях, но вместо това тя е обзета от тъга и съжаление — съжалява него, съжалява себе си, съжалява и двамата, които седят тук, сгушени на дивана. Божичко! Ако знае какво чудовище милва… Ако знае каква отрова тече вместо кръв в жилите й; каква гнилост е разяла безнадеждно вътрешностите й, как е отровена от ужасните спомени и горчивината на нуждата! Ако можеше да прониже с нож сърцето си, та мръсотията да протече навън, да се излее със съскане в някой процеп на пода, и да се почувства олекнала и пречистена! Какъв невинен глупак е Уилям с червендалестите си бузи; въпреки мъжката си арогантност, похотливостта, страхливостта и кучешкото раболепие, в сравнение с нея той е неосквернен. Привилегированата среда, в която е израсъл, е запазила мекотата на душата му; спокойното детство го е опазило от разяждащия червей на омразата; тя си го представя като малко момче, коленичил край леглото си, да моли Бога да „благослови мама и татко“ под благодушния поглед на бавачката.
Господи, ако можеше да види какво крие тя в душата си!
— Пазя още някои изненади за теб! — казва тя с най-прелъстителния си глас, и избърсва бузите си с ръкав.
Внезапно разбуден, Уилям надига глава от скута й. Зачервените му очи я гледат с интерес.
— Разкажи ми някоя своя тайна — казва той с момчешки интерес.
— Тайна ли?
— Да, страшна тайна.
Шугър се разсмива, по очите й отново се появяват сълзи, които тя прикрива с вдигнат лакът.
— Нямам страшни тайни — възразява тя, — наистина нямам. Когато казах това за изненадите, имах предвид…
— Знам какво имаше предвид — изръмжава той добродушно и плъзва ръка под полите й. — Но аз искам да ми кажеш нещо, което още не знам за теб — каквото и да е то. Нещо, което не знае никой друг на света.
Шугър е обзета от мъчителен порив да му разкаже всичко, да оголи белезите от най-старите и най-дълбоки рани, като започне с любимата игра на госпожа Кастауей, когато Шугър беше още съвсем мъничка — да му разкаже как тя се промъкваше в леглото й и сваляше със замах завивките от премръзналото й телце. „Така прави Бог“, казваше майка й със същия пресилен, висок шепот, с който й разказваше истории от Библията. „Той обича да прави така“, „Студено ми е, мамо!“ скимтеше Шугър. А госпожа Кастауей стоеше изправена, обляна от лунната светлина, притиснала завивките към гърдите си, и поставяше свитата длан на другата си ръка до ухото. „Съмнявам се“, казваше тя, „че Бог те е чул. Трудно му е да чува женски гласове, нали знаеш…“
Уилям притиска нос към корема й, шепне й окуражително, очаква да чуе желаната тайна.
