— Не и ако… — но си прехапва езика, преди да е споменал смъртоносната й болест, и довършва неубедително: — Не и в неделя.
Двамата тръгват един до друг по познатата алея, засенчена от дървета, встрани от другите богомолци, останали под слънчевите лъчи, а след тях тръгва и бедно облечената жена със спуснатата воалетка. Тъй като е принудена да ги следва на разумно разстояние, а и гласът на госпожа Фокс е много слаб, Шугър пропуска части от разговора — думите долитат до нея по въздуха като разпилян пух от глухарчета. Затова пък изхвръкналите лопатки на гърба на госпожа Фокс, които се движат рязко при всяка крачка под тъканта на роклята й, изпращат недвусмислено послание.
— Каква полза имам от това — казва тя задъхано, — да лежа неподвижна и сама в леглото, след като мога да бъда тук в това меко време, в приятна компания… — тук няколко думи се губят — … възможността да възхвалявам Всевишния… — отново не се чува.
При думите й за „мекото“ време Шугър чувства как я побиват тръпки от съчувствие — защото по челото й, под воалетката, се стича пот на струйки. Горещината е убийствена, и Шугър съжалява, че реши да се лиши от такъв луксозен предмет като чадърчето, след като се е дегизирала като бедна жена. Колко ли се е вледенила кръвта, която тече в стопеното тяло на тази жена!
— … такъв прекрасен ден… ако остана в къщи, ще се чувствам тъжна и самотна…
Хенри вдига поглед към сипещото огън небе и се надява слънцето да бъде така милостиво, както го вижда госпожа Фокс.
— … някаква болезнена привързаност към смъртта в това да лежиш в леглото, покрит с бял чаршаф, не мислите ли? — упорства госпожа Фокс.
— Нека говорим за нещо друго — отвръща умолително Хенри. Точно в този момент вървят покрай гробищата, надгробните плочи се провиждат между дърветата.
— Е, тогава… — казва задъхано госпожа Фокс, — какво ще кажете за проповедта?
Хенри хвърля поглед назад, за да се убеди, че свещеникът не върви зад тях, но вижда само бедно облечената непозната, а малко по-назад — прислужницата на доктор Кърлоу.
— Според мен по-голямата част от проповедта беше… много хубава — казва той под нос. — Но можеше да си спести нападките по адрес на сър Хенри Томпсън.
— Така е, Хенри, напълно съм съгласна — долита задъханият глас на госпожа Фокс. — Томпсън поглежда смело злото в очите — … тук се губят няколко думи, — … време е да си го признаем… самата представа за погребение… принадлежи на един по-малък свят… отколкото е вече нашият. — Тя спира за миг, обляга се на бастуна си, и махва с ръка в посока към гробищата. — Едно малко гробище в някое от предградията — като това… не дава правилна представа за това, което ще се случи, когато населението продължи да нараства… Четохте ли онази… чудесна книга… „За ужасите, които се крият под краката ни“?
Ако въпросът й е получил отговор, то Шугър не го чува.
— А трябва, Хенри… трябва да я прочетете. Тя ще ви отвори очите. Не може да има по-красноречиво… в защита на кремацията. Авторът описва… старите лондонски гробища… преди да бъдат затворени… отровни изпарения… видими с просто око.
Тя говори вече с такова усилие, че е мъчително да я слуша човек, и Хенри Ракъм постоянно хвърля тревожни погледи през рамо — не към Шугър, а към прислужницата — явно се надява тя да дойде при тях и да поеме нещата в свои ръце.
— Бог ни е създал… — шепне хрипливо госпожа Фокс, — от шепа пръст… затова не мога да разбера… защо някои хора считат, че Той не може… да ни възкреси… от шепа прах, прибрана в урна.
— Госпожо Фокс, моля ви, не говорете повече.
— И колко съхранени са телата ни… след шестмесечен престой под земята — много бих искала да узная отговора, който биха дали защитниците на традиционното погребение… на този въпрос.
За щастие в този момент прислужницата решава да избърза покрай Шугър и да хване твърдо под ръка болната.
— С ваше позволение, господин Ракъм — казва тя, а госпожа Фокс почти припада, облегната на ръката й. Хенри кимва и се усмихва — усмивката му е ужасна, израз на безсилие, израз на признание, че той е по-негоден да я подкрепя с ръцете си, отколкото една възрастна прислужница.
— Разбира се, разбира се — казва той и отстъпва, докато двете болезнено слаби жени (стига да иска, той би могъл да вдигне двете едновременно — по една с всяка ръка) продължават нататък, кретайки, стъпка по стъпка. Неподвижен, сякаш вкаменен, Хенри Ракъм изчаква, за да се убеди, че двете са успели да се качат в мрачния екипаж на лекаря, а после се обръща с гръб и поглежда към църквата. Шугър забързва напред и минава край него. Лицето й под воалетката е зачервено от смущение, защото той не може да не съзнава, че тя е наблюдавала терзанията му.
— Добро утро — казва тя.
— Добро утро — отвръща той пресипнало, повдига неволно ръка към шапката си, но после грубо я отпуска надолу.
— О, какъв досадник е той! — пъшка Уилям в привидно отчаяние, докато лежи в леглото на Шугър същата вечер. — Защо му беше да ме избира за довереник на проблемите си?
