— Но нали ти вече си поднесъл извиненията си и си обяснил, че няма да ходиш никъде…
— Е, да, почти никъде.
— … защото се убеди, че Агнес е по-добре.
Уилям се взира намръщено в празната си чаша.
— Наистина се справяше съвсем добре — казва той с въздишка, — поне пред хора. При всички положения много по-добре, отколкото по време на предния сезон. Макар че това не е особено трудно постижение… — осъзнал колко неубедително звучи похвалата му, той се опитва да говори по-жизнерадостно. — Тя просто е свръхчувствителна, и в това отношение с нищо не е по-лоша от повечето жени.
Той се присвива, преценил, че изказването му не е особено кавалерско.
— Но не се справя толкова добре, колкото ти си се надявал? — подсказва Шугър.
Той кимва с примиреното изражение на изтормозен съпруг.
— Поне престана да дърдори за този ангел-хранител, който бдял над нея… Но когато тръгнем нанякъде, непрекъснато се оглежда през рамо… — той се отпуска на кушетката, опрял рамо в бедрото на Шугър. — Но аз реших да престана да споря с нея; направя ли го, само я дразня. Нямам нищо против да я съпровождат някакви духове, стига това да й помага да се овладее.
— А успява ли да се овладее?
Уилям помълчава за миг, докато Шугър го гали по главата, въглените пръскат искри и се търкалят в огнището.
— Понякога — подема той отново, — се питам дали Агнес не ми изневерява. Начинът, по който непрекъснато се озърта и се вглежда в хората, като че ли търси съвсем определен човек… Чудя се дали нямам и съперник на всичкото отгоре.
Шугър се усмихва с натежало сърце, потисната от лепкавото бреме на измамата — като жена, нагазила в дълбоки води, въвличана все по-надолу от натежалите си от влага фусти.
— Може би иска да види своя ангел-пазител? — предполага тя шеговито.
— Хмм — Уилям се наслаждава на милувката й, но явно не е убеден. — Миналата седмица бях с нея на концерт и точно посред една песен от Росини Агнес припадна на стола си. Всъщност загуби съзнание само за миг, после, докато идваше на себе си, прошепна: „Да, благословен да си, вземи ме — ръцете ти са толкова силни!“ „Чии ръце, скъпа?“ попитах аз, а тя каза само: „Шшшт, скъпи, дамата пее“.
Шугър изпитва желание да се разсмее, но не е уверена, че няма да сбърка, ако го направи. В крайна сметка се разсмива. Няма никакви неприятни последици. Очевидно Уилям продължава да й има вяра.
— Но как е възможно Агнес да ти изневерява? — настоява тя. — Нали не ходи никъде без твое знание и позволение?
Уилям изсумтява в знак на съмнение.
— Чийзмън е дал клетва да ми казва къде я кара — отвръща той. — И спазва условията, Бог ми е свидетел. — Той присвива очи, докато си припомня програмата на Агнес, после примигва раздразнено, като се досеща за излизанията, които е оградил мислено в червено. — Първоначално си мислех, че скритите й посещения в католическата църква са… любовни срещи. Но Чийзмън се кълне, че тя влиза там сама и излиза също сама. Какво толкова може да направи, докато вътре се отслужва литургия?
— Не знам, никога не съм ходила на църква — отвръща Шугър. Признанието прозвучава прекалено грубо — рискован скок в опасните юди на истинската интимност, далеч по-дълбока от разкриването на гениталиите.
— Никога не си…? — започва Уилям. — Сигурно се шегуваш.
Тя се усмихва натъжено и отмята една къдрица от лицето, обърнато към нея.
— Сам знаеш, че детството ми е протекло по много… необичаен начин, Уилям.
— Но… дявол да го вземе, спомням си, че когато обсъждахме книгата на Бодли и Ашуел, ти прояви сериозни познания по религиозни въпроси…
Шугър стисва здраво клепачи. В главата й гъмжат образи на Марии и Магдалени, застрашителни като змии, и заплашват да я дръпнат обратно в мрачния хаос.
— Заслугата определено е на майка ми. В продължение на години вместо приказки за лека нощ тя ми четеше откъси от Библията. Освен това — въздъхва тя, — и аз самата съм прочела доста нещо, нали?
Уилям протяга ръка и започва да гали сънливо и отпуснато гърдите и талията й. Когато ръката му се отпуска и пада върху собствената му буза, тя решава, че е заспал. Но не — след минута мълчание плътният му глас започва да вибрира в бедрата й.
— Тя се държи непоследователно — казва той. — Това е проблемът. Един ден е съвсем нормална, на другия — напълно побъркана. Напълно непредсказуема.
Шугър обмисля моралния аспект на въпроса си, преди да се престраши да го зададе.
— Какво би сторил, ако тя… започне да се държи постоянно като побъркана?
Той стисва зъби, после засрамено ги отпуска отново.
— О, струва ми се, че тя просто още расте. Достигне ли истинска зрелост, всичко ще се оправи. Беше прекалено млада, когато се оженихме — сигурно е трябвало да изчакаме. Още играеше с кукли; а и сега избухванията й са такива — детински. Спомням си, през април, на градинското увеселение в Мъзуел Хил, имаше куклен театър. Както обикновено, Пънч размахваше тояга и пердашеше съпругата си.
