— Аз… аз… — мънка тя измъчено. — Мога да пръскам вода с катеричката си.
Той вдига стреснато глава.
— Какво?
Тя се киска, прехапала устни, за да овладее надигащата се истерия.
— Ще ти покажа. Това е много рядка способност — и напълно безполезна…
Той я наблюдава със зяпнала уста, докато тя скача, взема една чаша, пълна е хладка вода, и ляга на пода пред него. Без всякакви еротични превземки тя отмята нагоре фустите си, сваля дългите си гащи и вдига крака над главата си, така че коленете й почти докосват ушите. После, с неуверена ръка, излива около половин чаша в зяпналия като уста на неоперено птиче процеп.
— Боже мили! — възкликва Уилям, докато тя отпуска отново крака на килима, и пълзейки като рак, изтласква тънка струя вода във въздуха. Струята улучва дивана, на сантиметри от панталона му.
— Следващия път ще улуча — изхриптява заканително Шугър и наглася мерника си, но го изчаква да се наведе, преди да насочи отново струята.
— Не е възможно! — казва Ракъм през смях.
— Не мърдай, разбойнико! — провиква се тя преди последния, най-силен залп. Тогава Ракъм се отпуска върху нея, хваща здраво китките й и притиска леко коляно към стомаха й, който се повдига силно от тежкото й дишане.
— Всичко ли излезе? — пита той и я целува по устните.
— Да — отвръща тя. — В пълна безопасност си.
И двамата се нагласят така, че той да легне между краката й.
— Ами ти? — пита Шугър, докато му помага да смъкне дрехите си. — Нямаш ли някоя тайна, която да споделиш с мен?
Той се усмихва смутено, докато тя измъква мъжествеността му от пелените.
— Нищо, което може да се сравнява с твоята — отвръща той.
С това темата е приключена.
Далеч оттук, в една мръсна стая, в една влажна и мръсна къща, една проститутка, изненадана от неочаквания си посетител, протяга длан и той поставя на нея три шилинга.
— Още въпроси ли има, сър? — смигва тя, но гласът й трепва едва забележимо; по разкривеното лице на мъжа личи, че този път той не е дошъл да й задава въпроси.
Той се упътва, вдървено като инвалид, към леглото й, и се отпуска тежко на ръба. Светлината от прозореца пада като светъл квадрат точно до краката му, но той остава в сянка.
— Жената, която обичам — казва той с нисък глас, пресипнал от страдание, — умира.
Каролайн кимва полека, облизва устни, но не знае как да реагира; откакто загуби собственото си дете, смъртта на други човешки същества като че ли е загубила действителното си значение в нейните очи.
— Лоша работа — казва тя, стиснала здраво монетите, за да не дрънкат, от уважение към мъката му. — Много… лоша работа.
— Чуй какво ще ти кажа.
— Аз… нали чух, сър — жената, която обичате…
— Не — казва той пресипнало, вперил очи в пода, — слушай внимателно.
Той отпуска глава на гърдите си, а раменете му започват да потръпват. Притиска длани, сякаш за молитва, но толкова силно, че плътта на ръцете му става аленочервена, осеяна с бели петна. От свитото му гърло се изтръгват някакви думи, но те са прекалено тихи, прекалено накъсани от хлипове, за да бъдат разбираеми.
Каролайн се промъква смутено по-близо, а когато той започва да ридае конвулсивно, се осмелява да седне на леглото до него. Старият дюшек поддава и бедрата им се докосват, но той не забелязва нищо. Тя се привежда напред, подражавайки несъзнателно на позата му, и се заслушва внимателно.
— Да бъде проклет Бог! — ридае Хенри, и колкото повече повтаря богохулството, толкова по-отчетливо и високо го произнася. — Да бъде проклет Бог!
Забелязал, че тя го е разбрала, той губи и последните си остатъци от самоконтрол. Само след мигове реве като магаре, цялото му тяло се тресе, ръцете му все още са сключени така здраво, сякаш костите под плътта всеки момент ще започнат да се трошат.
— Да бъде проклет Бооог! — продължава да реве Хенри, а Каролайн плъзва неуверено и страхливо ръка (кой може да прецени на какво е способен един докаран до отчаяние мъж?), и го прегръща успокояващо през раменете.
— Събудете се — съска някакъв строг глас. — Не забравяйте къде се намирате!
Шугър се стряска и се събужда. Задрямала е, както си е седяла. Примигвайки на многоцветната светлина, която нахлува през стъклописите по прозорците, тя се изправя на мястото си, оправя полите на старомодната си рокля и наглася отвратителния си шал. Престарялата жена до нея, изпълнила дълга си на съвестна християнка, отново обръща помътнелите си очи към амвона. Там, в далечината, се вижда фигурата на свещеника, който продължава да лее риторични фигури над редиците скамейки.
Шугър хвърля поглед към другите хора, заели свободните места в дъното на църквата. Безпокои се, че и те са я видели да спи, но те явно не са обърнали внимание на това. Наблизо седи едно слабоумно момче, чието кривогледство става все По-подчертано поради усилията му да си почеше носа с долните си зъби. По-нататък, близо до пътеката, по която може да се измъкне навън, на слънце, седи едра, плосколика жена с две бебета — по едно във всяка ръка, и ги полюлява непрекъснато, за да не се събудят.
