Но Уилям не изпитва желание да разкаже на Шугър за бала, даден от лейди Харингтън, нито пък за сензацията, предизвикана от съпругата му, когато се наложи тя да бъде изнесена от залата от двама млади флотски офицери, изчервени до уши, оставяйки зад себе си локва повръщано на полирания под — да не говорим за непоправимо скандализираната домакиня. Можеше да сподели с Шугър, ако ставаше дума за обикновено призляване, за прост пристъп на някаква болест, но в минутите преди припадъка Агнес бе казала непростими неща на лейди Харингтън, въпреки предупрежденията, които той й бе отправил шепнешком. Дори в екипажа, който ги отвеждаше у дома, тя не прояви никакви признаци на разкаяние, продължаваше да говори, произнасяйки неясно думите, а очите й блестяха диво в мрака, докато се полюляваше на седалката срещу него.
— Лейди Харингтън никога няма да ти прости това, нали знаеш — бе казал той, разкъсван между желанието да й удари такъв шамар, че да я завърти на триста и шейсет градуса, и копнежа да я прегърне, да я помилва и да отмахне влажните кичури, полепнали по лицето й.
— Ах, за какво ли ни е притрябвала — изсумтя Агнес. — Прилича на патица.
Това го принуди да се разсмее въпреки обзелото го притеснение; в известен смисъл Агнес беше права — и то не само по отношение на външния вид на лейди Харингтън. От момента, когато съдбата на Уилям се промени и той започна да се издига към върха, заеман сега от него, по-незначителните аристократи — от тези, които са пропилели състоянието си с пиене и хазарт, чиито имения скрито се рушат — направо се избиват за честта да се радват на компанията му.
— Това не е оправдание — упрекна той жена си, — да се държиш с домакинята в този дух.
— Дух, дух, дух, дух — гласът на Агнес се понесе като кашлица, отеквайки зловещо в купето, докато екипажът подрънкваше със звънци, и летеше през мрака. — Светия Дух…
— Уилям?
Това е гласът на Шугър, която лежи гола до него в леглото, и го призовава обратно към действителността.
— Ммм? — отвръща той и примигва. — А… да. Агнес. Никакви особени неприятности, просто женска слабост. — Той посяга към ризата си, измъква се от леглото и започва да се облича. — Всъщност възлагам големи надежди на времето, което ще прекара във Фолкстън. Казват, че морският въздух лекувал всякакви упорити заболявания. Ако пък болестта се окаже по-неотстъпчива, може и да последвам съвета на лейди Бриджлоу — една наша приятелка — и да я изпратя в чужбина.
— В чужбина ли? — лешниковите очи на Шугър се разширяват удивено. — Но къде?
Той спира за миг, преди да е вдигнал гащите си — членът му е още влажен от съприкосновението с вагината й, издутите топки се полюляват в горещия въздух.
— Ще реша, когато се стигне дотам — възпира той меко по-нататъшните й въпроси.
Още преди влакът да започне да намалява скорост, за да навлезе в гарата на Фолкстън, острият мирис на морето започва да нахлува през отворените прозорци на купето, крясъкът на чайките се чува дори през равномерното потракване на колелата.
— Ах, мадам, помиришете само — възкликва възторжено прислужницата, повдига щората на прозореца и вдишва дълбоко, облегнала се на отворения прозорец. — Този въздух е съживителен, не може да има никакво съмнение.
Госпожа Фокс затваря книгата си, отпуска я в скута си и се усмихва.
— Мирише много приятно, Лора, съгласна съм с теб. Но и свинското печено мирише приятно, а пък не е излекувало никого от нищо.
Въпреки това госпожа Фокс не може да отрече, че морският въздух действа ободрително. Соленият ветрец сякаш разтваря миниатюрни проходи между носа и главата й, за чието съществуване не е и подозирала, и въздействието е толкова освежаващо, че тя вече не може да продължава да чете. Преди обаче да пъхне книгата обратно в плетената кошница до себе си, тя отново оглежда корицата и прочита заглавието: „За ползата от молитвата“, от Филип Бодли и Едуард Ашуел. Колко досадна книга е това — тук изцяло се пропуска най-важното, а именно, че молитвата не е някакво магическо заклинание, посредством което човек може да се надява да постигне целите си без усилие, а начин да отправиш благодарностите си към Бога, след като си се постарал да извършиш нещо ценно и достойно, задето Той не те е изоставил. Колко типичен за мъжете — е, поне за повечето от тях — е този педантичен цинизъм, това жонглиране с думи, достойно за Сократ; колко типично за тях е да злорадстват над статистически данни, докато пред прозорците на домовете им милиони човешки същества протягат ръце в отчаяна молба да бъдат спасени.
Вагонът се разтърсва, пухтенето на локомотива се чува по-нарядко, и най-сетне скърцането на спирачките оповестява навлизането на влака в гарата. Пъстри петна прелитат край прозореца. Чува се свирка.
— Фолкстъ-ъ-ъ-н!
