Емелин изчаква в купето, докато останалите пътници се блъскат в тесния коридор. Колкото и да й е тъжно да си го признае, здравето й вече не позволява да изложи на опасност крехкото си тяло в тази блъсканица от здрави тела. Спомня си с тъга един случай, когато заедно с останалите Спасителки от дружеството си проправяха път през тълпа крещящи и възторжено тропащи зяпачи, които наблюдаваха улично сбиване — оказа се, че сбиването е между мъж и жена, и тя успя да ги разтърве с голи ръце — всъщност, облечени в ръкавици. Колко изненадани изглеждаха двамата — задъхани и окървавени — колко учудено се споглеждаха!
Вагонът потреперва под тежките стъпки на носачите, които са се покатерили на покрива и свалят оттам чанти и куфари; локомотивите бълват кълба пара, която се смесва с хаотичната смесица от гласове. В тълпата се вижда как дебелите файтонджии си проправят път към най-заможните на вид пътници, как носачите накуцват и залитат, нарамили огромни куфари и плажни чадъри. Навсякъде има деца — момчета с филцови каскети и напълно излишни палта; момиченца, облечени в миниатюрни копия на роклите на възрастните, по модата от изминалото десетилетие. Те се въртят и танцуват около майките и бавачките си, които едва се движат, натоварени с кошници, кофички и лопатки. Емелин вижда как едно превъзбудено момиченце пресича тичешком пътя на някакъв човек, който го бутва неволно на земята. Вместо да ревне, детето бързо се изправя на крака — очевидно ликуването му е прекалено силно, за да бъде смутено от такава дребна неприятност. Ах, какво щастие е това — да можеш да падаш и да се изправяш отново! Емелин чувства как я пробожда завист — и продължава да наблюдава сцената на перона.
Когато морето от пътници се е отляло през големия гаров портал към осветения от слънцето булевард, Лора взема куфара и чадърчето на госпожа Фокс и поема, кретайки, по перона. Емелин, която я следва, се обляга едва забележимо на бастуна си — сега не е уморена, тъй като е седяла по целия път от Лондон дотук. Всъщност се чувства доста добре, и само съчувствените погледи на гаровите полицаи й напомнят колко очевидна за всекиго е болестта й.
Баща й е запазил апартамент в хотела, който се намира най-близо до брега на морето, и е изпратил лекарствата, още преди тя да замине, за да я чакат на нощното шкафче до още непознатото й легло. Що се отнася до храненето на Емелин, Лора е получила нареждане да се храни колкото е възможно по-често, дори да не й се яде, за да може да убеди госпожа Фокс да сподели храната й, независимо каква е тя — сервирана на масата в ресторанта, или нещо, купено от уличен продавач. Но най-важното е госпожа Фокс да си почива колкото е възможно повече, да седи на някое тихо местенце в близост до морето. В никакъв случай не бива да се допуска тя да попада на плажа или пък да се присъединява към тези авантюристично настроени хора, които стигат дотам, че газят в морето. Ако Лора забележи, че скуката я измъчва наистина нетърпимо, има благословията на доктор Кърлоу да я отведе да наблюдава онези смели жени, които скачат във водата от специални плажни машини26, облечени от глава до пети в специални бански костюми, и плуват смело на плиткото, предизвиквайки истинска сензация. Но Емелин трябва да си остане част от мнозинството на сушата — в тази безопасна зона, където децата издигат своите пясъчни замъци, за да не могат да ги достигат вълните.
Мнозинството на сушата става все по-многобройно с всеки изминал миг, сякаш се размножава под благотворните лъчи на слънцето. Докато Лора и госпожа Фокс вървят по павирания булевард към плажа, ги подминават десетки мъже и жени, облечени така, сякаш са тръгнали на конни надбягвания. Едни носят сгъваеми шезлонги, други — книги, и дори малки преносими пултове за писане. На всеки десет обикновени курортисти се пада по един амбулантен търговец. Коне, впрегнати в талиги, влачат плажни машини към тази част от плажа, която е запазена само за дами, а след тях се влачи женски духов квартет; дамите изпълняват религиозни химни под съпровода на подрънкването на монети в касичката за помощи.
— Ето едно хубаво местенце — казва Лора, когато двете с госпожа Фокс са на половин път надолу по големите каменни стълби, които свършват в пясъка. Но госпожа Фокс изобщо не вдига очи, защото е прекалено заета да внимава къде стъпва и къде опира бастуна си. Оскъдните й сили не могат да преодолеят предизвикателството, свързано с ходене по пясъка — то затруднява и напълно здрав човек — затова Емелин приема опората, която й предлага ръката на прислужницата, макар и с нежелание. Замаяна от изобилието на свеж морски въздух, тя започва да възприема хората наоколо — и тези, които са дошли да се забавляват, и другите, които са тук, за да спечелят нещичко — като образи от някакъв сън, които могат да изчезнат, ако примигне няколко пъти, и тя да остане съвсем сама край морето.
