„… всеки, който поглежда на жена с пожелание…“. Ако Иисус бе видял и жени в тълпата пред себе си, сигурно би добавил… „и на мъж“. За Емелин тези разсъждения водят до сериозни изводи — защото, след като е възможно един мъж да извърши прелюбодеяние в сърцето си, значи една жена може да бъде блудница в сърцето си. Недобросъвестните християни са склонни да тълкуват Светото писание така, че да оправдават провиненията си; един добър християнин би трябвало да прави точно обратното — да чете смело между редовете, за да види предупредително свъсените вежди на един любящ, но разочарован Небесен отец. Така че тя си е блудница, макар и само в сърцето си.
Да, тя желае Хенри, и не мечтае само за две силни ръце, които да я поемат, когато залитне. Копнее да почувства тежестта на тялото му върху своето; да усети как гърдите му се притискат към нейните; иска да види тялото му, освободено от тъмната черупка на дрехите; да открие тайната извивка на бедрата му — първо с дланите си, а после, като ги обгърне с краката си. Ето, всичко е казано. Тези непроизнесени думи горят като изписани с невидима ръка по стените на сърцето й — на този мъничък храм, до който погледът на Бог прониква винаги. Душата й би трябвало да бъде огледало, в което да се отразява Божият лик, а сега… сега Бог най-вероятно би видял в това огледало образа на Хенри Ракъм. Това обожавано лице…
Емелин отваря очи и се поизправя, преди да добави и идолопоклонството към списъка на греховете си. Изгърбената чайка вдига поглед към жената край себе си, питайки се дали тя не таи някакви пожелания към вкусната й плячка. След като се успокоява, че не съществува такава опасност, чайката продължава с пиршеството си.
Съществува само един сигурен начин да се разреши този проблем, казва си Емелин — като се омъжи за Хенри. Няма такова нещо като прелюбодеяние между съпруг и съпруга — било то въображаемо или не. От друга страна, да се омъжи за Хенри би означавало да злоупотреби егоистично с най-скъпия си приятел, защото Хенри няма желание да встъпва в брак — казвал й го е толкова пъти. Колко по-ясно трябва да се изрази, за да разбере тя, че той не иска от нея нищо друго, освен приятелството й?
— Плътта е егоистична — така й бе казал той веднъж, по време на един от разговорите им след неделната проповед. — Плътта е егоистична, а духът е щедър. Изтръпвам, като си помисля колко лесно човек може да прекара целия си живот, задоволявайки животинските си инстинкти.
— О, уверена съм, че Бог не би имал нищо против да пропилеете още няколко минути на слънце, докато се разхождаме — бе отвърнала тя закачливо, защото през онзи ден той беше много мрачен, и тя се надяваше да го развесели.
— Как презирам собственото си безделие! — бе изпъшкал той, сляп и глух за старанията й. — Толкова малко време ми остава!
— Не, наистина, Хенри — бе казала тогава Емелин, — що за думи от устата на трийсетгодишен мъж! Та вие разполагате практически с цяла вечност, за да осъществите амбициите си!
— Вечност! — бе повторил той потиснато. — Каква голяма дума. Доколкото знам, ние не вярваме в прераждането, та да си въобразяваме, че разполагаме с толкова животи, колкото ни потрябват.
— Един живот е напълно достатъчен — възрази тя убедено. — Всъщност, според някои от нещастниците, които срещам по време на работата си, един живот е даже прекалено дълъг…
Но след като Хенри вече поде любимата си тема, нищо не можеше да го спре; лошите страни на отлагането го вдъхновяваха за реторични постижения, достойни за някоя великолепна проповед, които му чертаеха светло бъдеще на свещеническия пост.
— Да, хората възприемат времето субективно — съгласи се той, но часовникът на Бога е ужасяващо точен. Когато сме деца, всеки миг от живота ни е изпълнен с постижения — раждаме се, учим се да ходим, да говорим, и хиляди други неща, и всичко това само в рамките на няколко кратки години. Но това, което не разбираме, е че предизвикателствата на зрялата възраст са по-различни от тези, пред които се изправяме в детството си. Изправени пред задачата да построим нова църква, не е изключено да се почувстваме така, както сме се чувствали като деца, когато сме решавали да построим пясъчен замък. Само че не е изключено след десет години още да не сме положили първия камък. — Колко странно е, мисли Емелин, че си спомня тъкмо тези негови думи сега, на плажа, докато наблюдава децата, които строят пясъчни замъци! — Така че — заключи тогава Хенри, — въпреки всичките ни възвишени надежди, въпреки амбициите ни да постигнем това, от което се нуждае така отчаяно този измъчен свят, десетилетията си текат, а ние вярваме във Вечността!
— Но, за Бога, Хенри — опита се да му припомни тя, — и най-ревностният християнин не може да постигне всичко. Всеки от нас може да направи единствено това, което е по силите му.
— Именно! — възкликна той. — И като виждам какво вършите вие според силите си, и какво върша аз, се чувствам посрамен!
