Докато извървяват последни метри до закътаното местенце, избрано от Лора, на няколко пъти се излагат на опасността да се сблъскат с амбулантни търговци, натоварени със стока. Единият продава чадърчета, другият — корабчета-играчки; третият — дървени птички с механизъм, и обяснява на висок глас, че те можели да летят; има и четвърти, който предлага парчета пудинг със сливи, увити в тънка хартия — той размахва ожесточено ръце над стоката си, за да пропъжда нахалните чайки, които кръжат над главите им.
— Ето тук, мадам — казва Лора, когато двете се озовават в сянката на едно обрасло с трева хълмче. Госпожа Фокс се отпуска с благодарност на земята, и опира гръб в наклона на хълмчето. Хоризонтът трепти пред очите й — несигурна граница между огромното синьо море и бледия аквамарин на небето.
— Остави ме сама… за мъничко — произнася тя с усилие, и отправя към прислужницата угодническа усмивка, с която гарантира доброто си поведение.
— Разбира се, мадам — отвръща Лора. — Ще отида да намеря нещо за ядене — и преди госпожа Фокс да успее да възрази, тя забързва обратно към навалицата.
Малко по-късно през същия следобед, госпожа Фокс е успяла да зарови недояденото парче пудинг в пясъка до полата си, и да убеди Лора, че може да отиде да види „Психо, невероятния механичен човек, сензацията на сезона в Лондон!“, който ще бъде представен във „Фолкстън Павилиън“, съвсем наблизо. Сега Емелин лежи, вперила поглед в лазурното небе. Тя вече не може да отличава виковете на децата от крясъците на чайките, а целият този шум бива погълнат от величествената, умиротворяваща песен на прибоя.
Тя не искаше да дойде тук, наистина не искаше, но сега, когато вече е край морето, изпитва задоволство — защото тук й е много по-лесно да се отдава на размисъл. Има чувството, че мъчителните лабиринти, из които се лутаха мислите й, са останали далеч зад гърба й, сред замърсения въздух на столицата. Тук, край безбрежното, вечно море, тя най-сетне започва да разсъждава спокойно.
Една чайка приближава предпазливо към нея — привлечена от сладкиша, който се подава от пясъка, но изпълнена със съмнения поради познатата й злина на хората. Емелин изважда от пясъка лепкавото парче пудинг и го подхвърля леко в краката на птицата.
— Какво да правя с Хенри, госпожо Чайка? — пита тя шепнешком, докато чайката започва да троши парчето с клюна си. — А може би ние сте господин Чайка? Или госпожица? Но ми се струва, че тези различия не са от такова значение във вашето общество — или греша?
Емелин затваря очи и се съсредоточава върху усилието да не се разкашля. На дъното на плетената кошница, под книгата на Бодли и Ашуел, тя е скрила смачканата си носна кърпичка, лепкава от засъхналата по нея кръв — баща й казва, че това били късчета от белите й дробове, въпреки че тя винаги си е представяла белите дробове като изпълнени с въздух, прозрачни балони. Както и да е, кръвта си е съвсем истинска, и тя не може да си позволи да губи повече от нея.
Постепенно гъделичкането в дробовете изчезва, а с него и изкушението да се разкашля. Но има едно друго, по-сериозно изкушение, което не може да бъде пропъдено толкова лесно — мисълта за Хенри. Как копнее той да бъде тук, до нея! Колко идилично биха пътували, ако можеше той да седи до нея в купето и да разговарят, вместо да се чуди за какво да говори с Лора! И колко по-хубаво би било, ако всеки път, когато коленете откажат да я държат, той я поемаше в прегръдките си — вместо възстаричката прислужница на баща й! Силните му пръсти биха намерили естественото си място във вдлъбнатините между ребрата й. Би могъл и да я носи на ръце, ако се наложи. Може да я положи внимателно на леглото й, както прави с котката си.
„Желая го“.
Ето на, каза го, макар и не на глас. Това не е и необходимо: Бог я е чул. А плътското желание, макар да не е отречено от Бога, не е и нещо, с което човек може да се гордее (както подчертава свети Павел в писмото си до коринтяните). Дори фактът, че няма опасност двамата с Хенри да нарушат морала, не успокоява тревогите й. Кой може да каже дали казаното в Евангелие от Матея, 5:28, не се отнася само до женените, а и до овдовелите, до жените, а не само до мъжете? По онова време в Галилея жените сигурно са били прекалено заети с домакинската работа и отглеждането на децата, и надали са имали време да слушат поученията на разни странстващи пророци; нима тогава можем да изключим вероятността от възвишението, откъдето е проповядвал, Иисус просто да е виждал само мъже?
