Затоплена от златните лъчи, които слънцето сипе върху плажа на Фолкстън, Емелин се усмихва при спомена за сериозното лице на Хенри през онзи следобед; любимото лице, измъчено от терзанията на идеализма. Как би искала да целуне това лице, да изтрие с милувка сериозните бръчки от челото му, да го прегърне, без да отлага повече, с цялата сила, на която са способни слабите й ръце…
Но да се върнем към обсъжданата тема: бракът.
Ако двамата с Хенри се оженят, нима приятелството им ще пострада от това? Не може ли отношенията им да си останат същите, с изключение на това, че ще живеят под един покрив? (Ще трябва да живеят в нейната къща, не в неговата — тя е толкова малка, че двамата не биха могли да се поберат в нея!). Той може да спи в стаята до нейната, ако не възразява да я поразчисти (кога най-сетне ще дойде госпожа Лейвърс, за да отнесе вързопите с дарените дрехи? И онези мъже от Африканското Библейско общество няма ли да се върнат все пак?). В сегашното й състояние би било дори разумно да има мъж около себе си — а ако този мъж е Хенри, ще бъде дори прекрасно. Той може да внася кофите с въглища например, и да й помага с кореспонденцията. А вечер, когато е много уморена, би могъл да я вземе на ръце, да я пренесе нагоре по стълбите, и много нежно да я положи…
Тя се усмихва тъжно на несломимото упорство, с което я връхлитат позорните й страсти. Каквато и да е тази нейна болест, тя не успя да я доближи до Бога — независимо от добре познатите й красиви гравюри, на които се виждат туберкулозни жени в леглата си, озарени от неземна светлина, а над тях — реещи се ангели. А може би тя не е болна от туберкулоза, а страда от някакъв вид истерия? Грубо казано, да не би да е на път да се озове в лудницата? Вместо да става все по-ефирна, за да се възнесе по-лесно към райските порти, тя става сякаш все по-зависима от оковите на плътта, превръща се в животно — кашля кръв, по раменете и врата й избиват пъпки, поти се ужасно, а всеки път, когато се откъсва от мечтите си за Хенри Ракъм, установява, че й се налага да се измие добре между краката…
Отвратително! Но нея никога не я е бивало да се срамува. Ако трябва да избира между самобичуването и опита да поправи стореното, тя винаги избира по-практичния подход. Така че… какво би станало, ако двамата с Хенри заживеят заедно, като мъж и жена? Толкова ужасно ли би било това? Ако Хенри се опасява, че бащинството може да го откъсне от свещеническите му задължения, няма повод за тревога — тя е безплодна, както доказва брачният й живот с Бърти.
Но как се стига до предложението за брак? Каква точно е процедурата, с която се преминава от учтивото кимване до споделянето на брачно ложе, докато смъртта ни раздели? Горкият стар Бърти падна навремето на едно коляно пред нея, но той я ухажваше още от ученическите им години. Ако мисълта за брак е толкова далеч от мислите на Хенри, той надали би поискал ръката й, а пък не е редно тя да му предложи да се оженят, нали? Не защото е в разрез с добрите нрави (добрите нрави ужасно са й омръзнали!), а защото с такова поведение може да отблъсне Хенри, може да падне в очите му! Мисълта, че е изгубила уважението му, би й нанесла удар, от който няма да може да се привдигне — особено в сегашното си състояние.
— Тогава ще почакам — казва тя на глас. — Докато се почувствам по-добре.
Подплашена от гласа й, чайката хуква по пясъка и оставя последните трошици от пудинга. Емелин се отпуска отново на тревистия хълм, но шапката й се килва встрани и иглите, с които е прикрепена, се забиват в кожата на главата й. Внезапно цялото й тяло започва да я сърби от раздразнение, и тя дръпва с рязък жест шапката от главата си. После се обляга назад, въздишайки от облекчение, докато наглася освободената си глава с овлажняла от пот коса в топлата земна вдлъбнатина.
Решението, което е взела за Хенри, изпълва тялото й със задоволство и успокоение — като въздействието на лекарство или на добра храна, но усещането е още по-приятно, тъй като напоследък не й действат нито добрата храна, нито лекарствата. Колко ободряващо действа едно взето решение! Умората вече се оттича от крайниците й и попива в пясъка под нея.
Чайката, която междувременно се е убедила, че крясъкът на жената е бил някакво случайно отклонение, се връща и започва отново да кълве трохите от пудинга. Птицата вдига глава, за да може заседналата трошица да влезе по-навътре в гърлото й, после я отпуска надолу, сякаш кима в знак на съгласие. Да, Емелин трябва да почака, докато се почувства по-добре, и тогава… тогава ще вземе живота си в свои ръце, за да го предложи на Хенри Ракъм.
— Дали ще каже „да“, госпожо Чайка? — пита тя, но чайката разперва криле и, сред облак от разхвърчал се наоколо пясък, отлита към морето.
В друга част на Фолкстън, облегнала се на друга скала, Агнес Ракъм изписква стреснато, когато една дървена птица пада пред полите й със силно изтракване. Тя присвива крака и прибира полите си, мачкайки дамското списание, което лежи в скута й.
