— Пуснете ме да вляза, Хенри — казва тя учтиво, като че ли в положението няма абсолютно нищо странно освен неговата несъобразителност да оставя една дама да чака навън, на студа.
Изгубил ума и дума, той отстъпва назад, тя се промъква край него в малкото антре и смъква качулката от главата си. Косата й е пусната и пада по раменете, свободна от ограниченията на гребени и игли, и е по-буйна, отколкото той е предполагал.
— Върнете се в топлата стая, глупави човече — казва тя с мек упрек, упътвайки се също натам, без да губи време за размяна на формални поздрави. — Навън е студено, а вие не сте облечен.
Той сваля поглед надолу. Не може да се отрече, че е само по нощна риза.
— Какво… какво ви води тук? — пелтечи той, докато върви по стъпките й към обляната в светлина стая. — Аз… не мога да повярвам на очите си… мислех…
Тя застава зад празното му кресло и опира ръце върху покривчицата на облегалката. Лицето й е загубило призрачната си бледност, страните й вече не са толкова хлътнали, устните й са влажни и розови.
— Те грешат, Хенри — казва тя, а гласът й е топъл и плътен, напълно излекуван от туберкулозните хрипове. — Всичко това е трагична грешка.
Той стои със зяпнала уста, ръцете му висят безпомощно край тялото, а косъмчетата по врата му са настръхнали. Писана, все още свита на кълбо край камината, му отправя поглед, изпълнен с лениво презрение, сякаш иска да каже: „Я не се превземай толкова!“
— Небесата не са пусти, не са изпълнени с мъгли, нито дори с летящи насам-натам духове — продължава госпожа Фокс, и повдига ръце от облегалката на креслото, за да имитира превзето трепкащи крилца, размахвайки весело пръсти. — Небесата кипят от живот, и са не по-малко истински от улиците на Лондон, пълни с енергия, с жизнена енергия. Изгарям от нетърпение да видите всичко това — това ще ви отвори очите, Хенри, трябва да отворите очи!
Той примигва, дъхът му спира от съзнанието, че тя е тук, истинска, осезаема, ето болезнено познатата форма на лицето, изражението й — този неин обезоръжаващ поглед — едновременно невинен и предизвикателен, с който обикновено съпровожда най-еретичните си изявления. Колко често го е карала да се чувства така — уплашен от безгрижния й флирт с богохулството; уплашен, че възгледите й ще предизвикат гнева на висшите сили; но все пак привлечен от това, което тя му говори, и което в крайна сметка се оказва най-простата истина. Той пристъпва към нея, както го е правил толкова пъти досега — за да я предупреди, да я възпре с праволинейното си смръщване, и все пак развълнуван от копнежа да може да вижда нещата така, както ги вижда тя.
— Аз бях права, Хенри — продължава тя, докато той пристъпва към нея. — В Рая хората изпитват единствено любов. Най-прекрасната… безкрайна… съвършена… любов.
Той се отпуска — всъщност почти пада — на стола, вдигнал очи към нея, обзет от удивление и обожание. Тя разкопчава наметалото си и го оставя да се хлъзне на пода. Голите й рамене блестят като мраморни; изящните й гърди докосват за миг облегалката на стола, когато тя се навежда, за да го целуне. Той никога не е виждал така лицето й в сънищата си; всяко косъмче по веждите й се откроява ясно, вижда порите около носа й, очите й — леко зачервени, като че ли е плакала, но вече се е успокоила. Тя поставя нежно ръка на бузата му; после плъзва пръсти под брадичката му и насочва устните му към нейните.
— Госпожо Фокс… не бих могъл за нищо на света… — опитва се да възрази Хенри, но тя като че ли чете мислите му.
— В Рая женитбата не съществува, Хенри — шепне тя, привеждайки се все по-ниско над стола му, така че косите й падат по гърдите му, той чувства влажния й дъх по челото му. — Евангелие от Марка, глава дванайсета, двайсет и пети стих.28
Тя придърпва полите на нощницата над коленете му, но той стисва леко китките й, за да й попречи да разкрие голотата му. Китките й са силни, той чувства ясно с дланите си нейния пулс, ударите на кръвта й.
— О, Хенри — казва тя с въздишка и извива леко тялото си, за да седне на страничната облегалка на стола. — Престанете да увъртате. Никой не може да спре това, което е започнало; нима не разбирате?
Така, както държи китките й в ръце, той внезапно осъзнава съществуването на някакво странно, деликатно равновесие — баланс на волята, плътта и желанието; той може да затвори тялото й, покривайки гърдите й със собствените й лакти — а може и да го разтвори, да разтвори широко ръцете й; но в крайна сметка следващото им движение ще бъде решено от нея; властта е нейна и тя ще я упражни. Той пуска ръцете й и двамата се прегръщат; макар да съзнава, че това не е вярно, той ще я вземе така, като че ли е достоен за нея; като че ли грехът все още не съществува; като че ли са двойка животни на шестия ден от Сътворението.
— Всички те са чакали, Хенри — шепне тя, — а вие сте лъв.
— Госпожо Фокс… — прошепва той с усилие и внезапно усеща, че се задушава от горещина в нощницата си. Огънят в камината е затоплил стаята така, че те не се нуждаят от дрехи — и той позволява на госпожа Фокс да го съблече, за да остане гол като нея.
