Когато изобщо намери сили да отвори уста, Хенри започва да сипе намеци за пълното безсмислие на човешките усилия, или поне на усилията, полагани от неговата нищожна личност. Гласът му трепери, понякога се превръща в едва чуто мънкане, но от време на време се извисява в горчива ярост и дори сарказъм — нещо съвсем необичайно за него. През цялото време големите му ръце не спират да режат месото на яребицата на все по-малки парченца, които после — за голямо раздразнение на брат му — той размесва със зеленчуците и оставя неизядени.
— Държиш се с мен по-мило, отколкото заслужавам — въздъхва той в отговор на поредните топли и окуражаващи думи на домакинята. — Ти и… и госпожа Фокс ме виждате в различна светлина, но аз знам, че това, което виждате, не отговаря на истината…
Агнес хвърля поглед към Уилям, блесналите й очи молят за разрешение да спомене забраненото име. Смръщеното му чело говори за подчертано несъгласие, но тя като че ли не го разбира и веднага възкликва:
— Госпожа Фокс е съвсем права, Хенри! Ти си човек, който се отличава с изключителна почтеност по въпросите на вярата — знам това! Аз имам особена интуиция по отношение на тези неща; виждам нещо като аура около главите на хората — не, не се мръщи, Уилям, вярно е! Вярата грее около тях като… като светлия кръг около газен фенер. Не, Уилям, това е самата истина — тя се привежда през масата към Хенри, гърдите й почти докосват недокоснатата храна в чинията й, надвесила лице в опасна близост с един свещник, и започва да говори с присмехулно затворнически тон: — Погледни само брат си, който стои там и отчаяно се опитва да ме накара да млъкна. Той няма капчица богобоязливост в тялото си… — тя млъква и се усмихва нежно. — Наистина, Хенри, не бива да мислиш такива ужасни неща за себе си. Ти си по-искрен християнин от всички, които познавам.
Хенри се сгърчва смутено на мястото си.
— Моля те — казва той, — храната ти сигурно изстива.
Агнес не обръща никакво внимание на забележката му — тя си е у дома и може да яде толкова малко, колкото си иска тоест наистина много малко.
— Навремето — продължава тя, — Уилям ми разказа една история. Каза ми, че като момче си присъствал на проповед, в която свещеникът изтъквал, че в наше време Бог говори на хората само чрез Светото писание, а не направо. Уилям каза, че ти толкова си се ядосал, че си започнал да постиш и дори да не спиш като древните пророци, само и само за да докажеш, че човек може да стане достоен да чуе Божието слово!
Тя сключва мъничките си ръце, усмихва се и кимва, подсказвайки му, че и тя е правила същото, и че е била възнаградена да долови Божия шепот като дъх, едва докоснал тила й.
Хенри се взира тревожно в брат си.
— Всички правим глупости на млади години — отбелязва Уилям, който се поти силно и се надява някой да влезе забързано в стаята, та въздушното течение да изгаси поне половината от проклетите свещи. — Спомням си как аз самият, когато бях момче, твърдях, че само мъже, лишени от емоционален живот и въображение, могат да се занимават с търговия…
Това мъжествено признание като че ли не впечатлява Агнес, която е избутала чинията си встрани и сега се е облегнала на покривката, за да може да продължи откровения си разговор с Хенри.
— Аз те харесвам, Хенри — заявява тя, заваляйки едва забележимо думите. — Винаги съм те харесвала. Трябваше да бъдеш католик. Минавало ли ти е през ума да приемеш католицизма, Хенри?
Смутен, Хенри не знае какво да направи и само рови с лъжичка из плодовия мус, докато го превръща в жълтокафеникава каша.
— Една такава промяна ще ти се отрази добре, като отиване на почивка — уверява го Агнес и отпива отново от виното. — Или всъщност по-добре. Аз отидох неотдавна на почивка, но там не се чувствах добре…
В този момент Уилям изръмжава неодобрително, и решил, че не може повече да отлага намесата си, се пресяга и отмества свещника, който стои между него и жена му.
— Струва ми се, че пи вече достатъчно вино, скъпа — казва той твърдо.
— Ни най-малко — казва Агнес с очарователно капризен тон. — От тази солена яребица ожаднях.
И тя отпива още малко от чашата си, целувайки алената течност с устните си, подобни на розова пъпка.
— В онази гарафа има и вода, скъпа — напомня Уилям.
— Благодаря ти, скъпи — отвръща тя, но не откъсва поглед от Хенри, усмихва се и му кимва, сякаш за да каже: „Да, не се притеснявай, аз разбирам всичко, не е необходимо да премълчаваш нещо пред мен“.
— Хората разправят — подема Уилям в отчаян опит да промени темата, — че доктор Крейн щял да купи къщата, в която преди живееха онези… как им беше името?
Агнес се включва в разговора, но не за да му каже търсеното име, а с нов упрек към свещеника.
— Мразя да ходя на църква, за да ми се карат, а ти? — обръща се тя нацупено към Хенри. — За какво му е на човек да пораства и да понася всички противни разочарования на зрялата възраст, ако на всичкото отгоре не го оставят и да решава сам?
