— Да, господин Ракъм — Лети се заема да раздели деловата кореспонденция (тъй да се каже, „зърното“) от обрамчената с черно плява, оставя реколтата на едно свободно място върху претрупаното с документи писалище на господаря си, и излиза.
Уилям потрива уморено лице, преди да се заеме с това, което му носи новият ден; очите му са зачервени от недоспиване, от тъгата по загубения брат, от скръб, че е наскърбил жена си, и от… ами от всички възникнали усложнения. Уилям е установил, че нищо не предизвиква повече усложнения от една смърт — освен, разбира се, някоя сватба.
Действително, траурният отдел на „Питър Робинсън“ осигури всичко необходимо за домакинството в невероятно кратък срок. Само двайсет и четири часа след получаването на поръчката запристигаха кутии с рокли от черен креп, траурни шапки, рединготи, шалове и какво ли още не — пощенските услуги бяха допълнително ускорени от вълшебните думи „спешно за погребение“. Но това съвсем не бе краят, а само началото на суматохата. Веднага, след като прислужниците облякоха черните си дрехи, те се защураха из цялата къща, за да покриват мебелите и украшенията, да окачат черни завеси, да връзват черни панделки на шнуровете на звънците и Бог знае още какво. После се стигна и до абсурдната задача да се избере ковчег… Едно е да избираш от петдесет закачалки най-подходящата за антрето на Шугър, но що за човек би бил този, който ще има желание непосредствено след смъртта на брат си да оглежда петстотин различни модела на ковчези? „Един изискан джентълмен като вас, сър, ако смея да съдя по високото качество на собственото ви производство, би забелязал незабавно разликата между дъбовия модел
Що се отнася до погребението… Ако има нещо, за което той с удоволствие би платил и най-високата цена, то е някакво чудотворно лекарство, което би изтрило цялата ужасна церемония от паметта му. Беше потискащо и същевременно лишено от всякакво емоционално въздействие, кух ритуал без стойност за когото и да било, ръководен от нетърпимия доктор Крейн под проливен дъжд. Какво тътрещо се стадо от набожни лицемери бяха присъстващите — на челно място сред тях се пъчеше Маклийш, когото Хенри изобщо не можеше да понася! Честно казано, единственият човек извън семейството, който имаше основателни причини да присъства на погребението, беше госпожа Фокс — но тя беше в болница по това време. Въпреки това край гроба се наредиха две дузини опечалени. Две дузини никому ненужни дръвници, надути глупци, служещи само за баласт! Цялото представление, като броим и заплащането на каретите с четворни впрягове, лакеите, носачите на китките черни траурни пера, и тъй нататък, ще струва на Уилям не по-малко от сто лири стерлинги. И за какво е всичко това?
Не че му тежи да даде тези пари за брат си — би дал три пъти повече за Хенри, за да му купи прилична къща вместо онази съборетина, пламнала като куп подпалки, в която загина. Работата е по-скоро там, че… По дяволите, каква полза има Хенри от тези сложни демонстрации на скръб? Тази мания да се обвива всичко в черно — и хора, и предмети! Какъв смисъл има това? Сега домът на семейство Ракъм е мрачен като църква — дори още по-мрачен! Прислужниците пристъпват на пръсти като клисари… проклетият звънец е обвит в плат, за да звучи приглушено, така че най-често изобщо не го чуват… всички тези ритуали имат някакъв оттенък на католицизъм. Наистина, цялата тази мрачна театралност би трябвало да бъде запазена само за католическата църква — тъкмо глупост, типична за папистите; като че ли всичко това би върнало покойния!
„Тези, които имаха щастието да го познават, ще пазят образа му с обич в сърцата си. Това, което загуби светът, е дар за небесата“ — ето какво съчини Уилям за надгробната плоча на Хенри, с известна помощ от страна на каменоделеца. Опечалените накланяха глави, за да прочетат текста — дали не си мислеха, че би могъл да измисли нещо по-трогателно в памет на собствения си брат? Но изразът на чувства звучи по-различно, когато го видиш облечен в студени, безчувствени букви — най-студените и най-безчувствените, които човек може да си представи.
