— Да, върви! — кресва Уилям в отговор и сочи вратата с театрален жест. — Върви си в онази твоя мизерна къщурка и продължавай да си въобразяваш, че светът е по-добър и по-чист, отколкото е в действителност. Но трябва да ти кажа, Хенри, че ти си едно лицемерно магаре — думите, потискани в продължение на дълги години, сега се леят от устата на Уилям. — Не се е родил още мъжът — продължава той, — който да не иска да се добере до това, което се намира между краката на жената. Всички онези патриарси и църковници, които пеят славословия на въздържанието и лишенията — всички те искат само едно! Защо ти е да се самозадоволяваш, след като на този свят има жени, които да ни спасят от това? Спал съм с десетки, стотици проститутки; ако изпитам нужда, достатъчно е само да щракна с пръсти, и след час тя вече е задоволена. А що се отнася до теб, братко, въпреки че изглеждаш тъй, сякаш не можеш да различиш проститутка от молитвена възглавничка — не мисли, че не знам с какво се занимаваш напоследък. О, да, твоите… твоите приключения, така наречените „разговори“ — за това говорят всички проститутки в Лондон!
От устните на Хенри се изтръгва гърлен вик и той побягва от стаята, блъсвайки толкова силно вратата, че тя се трясва в стената и започна да вибрира. Уилям тръгва по-бавно след него, но като вижда, че брат му вече почти е прекосил фоайето, само подвиква след него:
— Престани да се правиш на светец, Хенри! Покажи й, че си мъж!
След което, убеден, че е казал достатъчно, той се връща в трапезарията и се обляга задъхано на най-близката стена.
Сърцето му бие ускорено — това несъмнено е предизвикано от страховитото съчетание от яростния поглед и свитите юмруци на брат му — нещо, с което не се е сблъсквал от детските си години. Той се упътва с неуверени стъпки към масата, взема една чаша и я пълни догоре, почти изпразвайки гарафата с вино.
Сетне, изпил до капка ободряващата течност, той се упътва нагоре но стълбите. Колкото по-нагоре се изкачва, толкова по-уверени стават стъпките му, и той се насочва не към собствената си спалня, а към стаята на Агнес.
Бог му е свидетел, до гуша му е дошло от хорските превземки и увъртания. Крайно време е да се сдобие със син.
В малките часове на нощта Хенри седи пред камината и хвърля в пламъците всичко, което е писал през последните десет години — всички мисли и възгледи, които се е надявал един ден да огласи от амвона на църквата, в която ще служи като свещеник.
Каква възмутително огромна купчина от надраскана с мастило хартия е натрупал! Хвърчащи листове, пликове за писма, дневници и тетрадки, подшити със здрав конец, всички изпълнени със символи от личния му шифър, които означават „необходимо е по-обширно проучване“, „наистина ли е така?“ или „по-обстойно“. И най-тъжният от всички йероглифи, който може да бъде открит в полетата на почти всеки ръкописен лист от последните три години — обърнат надолу триъгълник (символ на лисича глава), който означава: „Да се поиска мнението на госпожа Фокс“. Страница по страница, Хенри изгаря доказателствата за своята суета.
Котката мърка в краката му. Тя одобрява тази нова игра, защото благодарение на нея козината й е толкова затоплена, че сякаш всеки момент ще пламне. Въглищата не са лошо нещо, освен това горят бавно, но хартията е за предпочитане, ако само може да окуражи човека да не престава да подхранва огъня.
Сега Хенри се е заел с един дебел тефтер, изхвърлен от баща му (заедно с още дузина подобни) при едно „пролетно почистване“ на канцеларията му през 1869 година. „Не ми е приятно да се изхвърля такава качествена хартия“, каза той тогава на баща си. „Мога да ги използвам за нещо друго“. Каква суета! А какво е това? „Ликувайте и бъдете щастливи“ — така гласи надписът на корицата. Това е едно от многото заглавия, които е измислил за първото издание на своите събрани проповеди. Отново суета! С болезнено смръщване той откъсва картонените корици и хвърля всичко в пламъците.
Те се издигат още по-високо, а той се обляга в стола си и притваря очи, изчаквайки огънят да утихне. Уморен е, ужасно е уморен, и сънят го изкушава. Би заспал толкова лесно точно сега, само да не отваря очи още няколко секунди. Но не, той не бива да заспива. Трябва да унищожи всичко.
Но още преди да се заеме отново със задачата си, той се стряска така, че едва не пада от стола. Някой чука на входната врата. „Кой, по дяволите…?“ Хенри хвърля поглед към часовника над камината — точно полунощ; по това време всички почтени люде са по леглата, дори съвестните девойки, които се опитват да облекчат страданията на хората от Скай. Но чукането продължава — тихо, но настоятелно, и го примамва в тъмното антре. Ами ако нощният посетител е някой главорез, дошъл тук, за да го убие и да изнесе от къщата малкото ценни старинни вещи? И така да е — какво от това?
Застанал по чорапи зад вратата, Хенри я открехва леко и започва да се взира в тъмнината. На пътеката пред вратата, увита от глава до пети в огромно наметало с качулка, стои госпожа Фокс.
