— Знаеш ли, Хенри, крайно време е да започнеш да ме наричаш Емелин — шепне тя в ухото му, намира с уверена ръка мъжествеността му и я въвежда в гостоприемното място, което Бог сякаш е създал единствено, за да го приеме. Когато телата им се сливат, те започват да следват естествения им порив; той се движи дълбоко в нея, тя го притиска все по-силно, опряла буза в неговата, и понякога близва като котка челюстта му.
— Дааа… любов моя — шепне тя и притиска длани към ушите му от страх, че далечният вой на пожарна ще му попречи да последва зова й към блаженството. — Ела в мен.
След още няколко тиктакания на часовника ще бъде двайсет и девети септември, лето Господне 1875-то. Пленница в Дома на Злото, лишена от надежда за бягство, две седмици след връхлетялата двойна трагедия — смъртта на Хенри Ракъм и неописуемото нещастие, което се случи с нея под същата демонична луна, Агнес се изправя в леглото и дръпва шнура на звънеца. Отново е текла кръв — Клара трябва да дойде веднага, да я измие и да смени превръзките.
Прислужницата се явява незабавно; тя знае за какво я викат, защото носи метален леген, пълен с гореща вода. В нея плуват сапунът и сюнгерът — като две мъртви морски животни, извадени от естествената си среда.
— Още тече — шепне тревожно Агнес, но Клара вече отмята завивките, за да разкрие тялото на господарката си, увито като в пелени. Не е нейна работа да разпитва защо госпожа Ракъм се държи така, като че ли обикновеното месечно неразположение трябва да се приема като смъртно нараняване; работата й е да изпълнява нареждания.
— Това е шести ден, мадам — казва тя и свива на топка просмукалата с кръв превръзка. — До утре сигурно ще спре.
Агнес не намира основания за подобен оптимизъм — и защо ли, след като е рухнала цялата й вселена?
— Ако даде Бог — казва тя и отвратено отвръща поглед от стигмата на тялото си. Колко твърдо бе повярвала, че се е излекувала, беше убедена, че това е било някакво заболяване, характерно за по-ранната възраст, което преминава със съзряването; как ли се радва сега сатаната, задето е изгубила илюзиите си!
Агнес отклонява поглед, докато прислужницата мие и подсушава единствената част на тялото й, която тя никога не е виждала в огледалото. Агнес, която познава отлично всяко косъмче на веждите си, която следи ежедневно и най-незабележимата луничка по лицето си, която би могла, ако се налага, да нарисува съвсем точни скици на брадичката си, видяна под няколко възможни ъгъла — същата тази Агнес има съвсем смътна представа от това, което тя нарича свои „долни части“. Единственото, което знае, е, че тази нейна част, поради някаква пагубна грешка при създаването й, не е затворена, както би трябвало да бъде, и затова е изложена на нападенията на злите сили.
Несъмнено доктор Кърлоу е в съюз с тези сили — той едва прикрива радостта си от нейното падение; и то се случи тъкмо когато и Уилям вече бе започнал да не го харесва. По време на целия сезон визитите на лекаря бяха за щастие малко на брой и краткотрайни — но вчера Уилям допусна той да остане тук цял час, а после двамата мъже се оттеглиха в пушалнята и разговаряха много дълго — за какво? В кошмарите си Агнес се вижда прикована към някаква колона в двора на лудницата, заобиколена от уродливи старици и сумтящи идиоти, докато Уилям и доктор Кърлоу й обръщат гръб и си тръгват. Случва й се също да сънува, че се къпе във вана, пълна с чиста, топла вода — в съня си тя заспива във ваната, а когато се събужда, вижда, че е потънала до шия в студена, гъста, лепкава като желе кръв.
Изтощена, Агнес се отпуска отново на възглавниците. Клара е излязла, тя отново е чиста и се е сгушила под завивките. Ако само сънят можеше да я отведе в Манастира на здравето! Защо я напусна и нейната Света Сестра? От нея няма и следа, няма дори следи от пръстите й по дневника… На погребението на Хенри Агнес постоянно се озърташе с надеждата, че небесната й пазителка ще се появи отнякъде, поне отдалеч, скрита сред дърветата край гробището. Но не се случи нищо подобно. А нощем, дори ако сънят започне обещаващо, влакът никога не успява да напусне гарата; вместо това тя чака, обзета от тревога, в този потракващ, но така и не потеглящ влак, край прозореца минават безмълвни носачи, докато най-сетне й става ясно, че този влак не е превозно средство, а затвор.
— Сестро, къде си? — проплаква в тъмното Агнес.
— Тук съм, мадам — отговаря след малко Клара, провряла глава през открехнатата врата на спалнята — при това доста кисело, ако слухът не лъже Агнес.
— Пощата, господин Ракъм — казва на следващата сутрин Лети, застанала колебливо на прага на кабинета. В ръцете си държи сребърен поднос, върху който има купчина писма и съболезнователни картички.
— Само белите пликове, Лети, благодаря ти — казва Уилям, без да стане от мястото си зад бюрото, и щраква с пръсти, подканвайки прислужницата да влезе. — Отнеси картичките на госпожа Ракъм.
