Разговорът тече все в този дух, още десетина дълги минути. През това време безмълвните прислужници влизат и отнасят празните чинии, оставяйки само червеното вино и тримата зле подбрани сътрапезници. Накрая Агнес изгубва интерес към разговора и отпуска глава към свития си лакът, така че бузата й почти докосва ръкава. Челото й бавно, но сигурно се отпуска надолу.
— Заспиваш ли, скъпа? — пита Уилям.
— Затварям очи само за миг, за да си починат — казва тя едва чуто.
— Не би ли предпочела да си полегнеш?
Той прави предложението, без да се надява, че тя ще осъзнае какво й говори; ако пък случайно го разбере, най-вероятно е да получи капризен отказ. Вместо това обаче Агнес обръща бавно лице към него, клепачите на големите й сини очи потрепват, и тя казва:
— Дааа… много ми се иска.
Учуден, Уилям незабавно отмества стола и започва да сгъва салфетката си.
— Да повикам ли Клара да те съпроводи?
Агнес незабавно изправя гръб, примигва веднъж–дваж и отправя към Уилям усмивка, изпълнена със снизхождение.
— Не ми е необходима Клара, за да си легна, глупчо — казва тя закачливо и се изправя неуверено на крака. — За какво ми е тя, за да ме носи по стълбите ли?
След което, спирайки само за миг, за да пожелае на госта „лека нощ“, госпожа Ракъм се отдръпва с елегантен жест от масата, обръща се, и почти без да залита, напуска трапезарията.
— Проклет да съм… — измънква Уилям, прекалено стъписан, за да прояви съобразителност и да пропусне богохулството. Но набожният му брат като че ли не е чул думите му.
— Тя умира, Уилям — казва Хенри, вперил отново поглед в празното пространство.
— Какво? — казва стреснато Уилям. — Малко е замаяна, защото пи повече вино, това е всичко…
— Госпожа Фокс — пояснява Хенри. От дълбините на страданието си той успява да придобие глас, с какъвто би могъл да участва в обществен дебат. — Тя умира. Умира. Животът изтича с всеки изминал ден от тялото й — пред очите ми… И скоро — може би идущата седмица, или дори утре, или вдругиден, защото не ни е дадено да знаем кога точно ще бъде, нали? — скоро аз ще похлопам на вратата на баща й, и някоя прислужница ще ме уведоми, че тя е мъртва.
Всяка дума е произнесена с мъчителна яснота, всяка дума прилича на щипване с пръсти, което изгася поредното слабо пламъче надежда.
— Спокойно, спокойно — казва Уилям, обзет от изтощение след оттеглянето на Агнес.
— Да, смъртта ще дойде като крадец нощя, нали? — казва присмехулно Хенри, сякаш продължава прекъснат спор с невидим противник. — Така пише в Светото писание — че Христос ще дойде ненадейно, нали? — Той взема чашата си, изпива виното на един дъх и я оставя с кисела гримаса. — Приказки, които могат да вълнуват малките деца. Залъгалки и шарлатанство…
Въпреки че търпението му започва да се изчерпва, Уилям се старае да не избухне.
— Говориш така, като че ли горката жена е вече в гроба — та тя още не е умряла — казва той. — А докато е жива, тя си остава човешко същество, и има нужди и желания, които все още могат да бъдат изпълнени.
— Няма нищо…
— За Бога, Хенри! Престани да повтаряш едно и също нещо! Говорим за една жена, която… която се готви да се прости със земния си живот, и която досега е била най-скъпата ти приятелка. И ти искаш да ми кажеш, че няма нищо, което можеш да сториш, нищо, което би имало някакво значение за нея?
Думите му най-сетне сякаш проникват през мъката, обгърнала брат му като броня.
— Тя… имам чувството, че очите й проникват в душата ми, Уилям — шепне той, преследван от спомена. — Очите й… гледа ме така умолително… какво иска от мен? Какво иска?
— Господи Боже! — не издържа Уилям. — Как може да бъдеш толкова тъп! Иска да я чукаш! — Той става и привежда лице към лицето на брат си. — Тя само чака да влезеш в леглото й, глупако! Ожени се за нея още утре! Оженете се още тази вечер, ако успееш да събудиш някой свещеник! — с всяка изминала секунда вълнението му нараства, подклаждано от изражението на праведно възмущение, изписано по лицето на брат му. — Жалък, нещастен пуритан! Не знаеш ли, че чукането е удоволствие, и че жените също изпитват удоволствие? Твоята госпожа Фокс не може да не е забелязала това по време на работата си в дружеството! Защо не направиш така, че тя да изпита това удоволствие поне веднъж, преди да умре?
Хенри скача на крака сред трясък от чупещи се чаши, на трептящата светлина на свещите. Лицето му е побеляло от ярост, огромните му ръце са свити в юмруци.
— С твое позволение ще си тръгна — прошепва той бясно.
