Уилям си налага да се върне по-назад във времето, и вижда пред себе си дванайсетгодишния Хенри — след като семейството е прочело общата молитва, момчето чете свое собствено съчинение на тема „Отношението между физическия труд и работата за извисяване на духа“. Как се въртяха само прислужниците, насядали по-назад, по своя собствена йерархия, и как се чудеха дали трябва да ръкопляскат или да запазят почтително мълчание, когато прочитът свърши!
— Много добре, много добре — заяви тогава Хенри Ракъм Старши. — Какъв умен син имам, а?
Уилям чувства болка в дясната си ръка, поглежда надолу и забелязва, че е притиснал толкова силно юмрук към перваза на прозореца, че е ожулил кожата си в дървото. Очите му са плувнали в сълзи на детинска ревност. В ушите му отекват успокоителните думи на пожарникарите, които го уверяваха, че Хенри се е задушил от дима много преди пламъците да го погълнат.
Уилям бърше лицето си с ръкав, но чувства странни конвулсии в гърдите си, които застрашават да се превърнат в хлипове. Но едно почукване на вратата отклонява мислите му.
— Да, какво има? — пита той пресипнало.
— Извинете, сър — отвръща Лети, открехвайки вратата. — Пристигна лейди Бриджлоу и пита дали вие с госпожа Ракъм приемате.
Уилям изважда часовника от джоба на жилетката си. Лейди Бриджлоу никога не се е появявала тук извън общоприетите за посещения часове. Така е, и сега е спазила изискването — неговият вътрешен часовник не е наред. Господи, та той е пропилял часове в безплодни размисли и меланхолични възпоминания! Мислеше, че си е позволил да отдели само няколко минути на спомените, а ето, че е изминала цялата сутрин, и той седи тук с насълзени очи — заради някакво предпочитание, проявено от баща му към Хенри преди осемнайсет години! Сигурно с такива размисли лудите и хипохондриците запълват своите дълги, прекарани в безделие дни. Господи Боже! Има си време и място за прояви на скръб, но в крайна сметка има хора, които трябва да поемат и отговорности, хора, от които зависи движението на живота напред!
— Да, Лети — отвръща той, след като е прочистил с прокашляне гърлото си, — кажи на лейди Бриджлоу, че аз съм си у дома.
През следващата седмица Агнес Ракъм написва следното писмо:
