„Скъпа госпожо Фокс,
Благодаря Ви за писмото, на което отговарям по молба на Уилям.
Много се радвам, че сте решили да приемете вещите на Хенри, тъй като се опасявам, че в противен случай те трябваше да бъдат продадени по най-долнопробен начин. Реших да поема грижата за котката на Хенри, докато Вие излезете от болницата. Уилям казва, че останалите вещи вече са пренесени в дома Ви, и че са поставени навсякъде, където носачите са могли да намерят свободно място. Уилям казва, че тъй като къщата е малка, носачите се оплаквали, че задачата им било много тежка, но аз Ви моля да не обръщате внимание на оплакванията на зле възпитани хора от простолюдието.
Много неприятно ли е в болницата? Аз самата бях на легло поради един крайно мъчителен проблем миналата седмица, но за щастие вече оздравях.
Радвам се да науча, че ненавиждате излишната суматоха във време на траур, тъй като споделям чувствата Ви. Трябва да нося черен воал в продължение на три месеца, да съм облечена изцяло в черно в продължение на два месеца, а после да нося още един месец частичен траур. А Вие? Признавам си, че не съм наясно какви правила се прилагат във Вашия случай.
Не ме разбирайте погрешно, госпожо Фокс; бях по-привързана към Хенри, отколкото към всеки друг мъж, и досега плача за него всеки ден, но този траур така ме измъчва! Щом позвъня на прислугата за най-обикновеното нещо — да отворят някой прозорец, или да сложат още дърва в огъня, и веднага пред мен се явява някаква мрачна фигура, облечена в черно от глава до пети. Когато се появявам на публични места, приличам на мастилено петно, и въпреки че в каталога на «Питър Робинсън» са се постарали да представят всичко във възможно най-добра светлина, въпреки че подчертават колко стилно е да се носи испанска дантела и как в черни ръкавици ръцете изглеждали удивително малки, това не ме успокоява. Бог и без това ме е благословил с малки ръце!
Черно, черно, винаги само черно. Трябва да пиша всички писма на тази ужасна, обрамчена с черно хартия. Имам чувството, че пиша на нея почти непрекъснато, тъй като сме затрупани със съболезнователни картички, а Уилям държи аз да отговарям на всички от негово име. Казва, че в сегашното си състояние не можел да се занимава с това и аз трябвало да проявя разбиране. Не съм много убедена какво има предвид под «сегашното си състояние» — може би просто иска да каже, че е прекалено зает. Не ми се вярва мисълта за жестокия край на Хенри да го измъчва тъй, както измъчва мен… Всеки път, когато помисля за това, ме побиват тръпки, понякога дори не мога да се удържа да не извикам. Такава ужасна смърт… Да заспиш пред камината си и огънят да те погълне! И на мен ми се е случвало да заспя, докато огънят в камината още гори, но в тези случаи Клара има задължението да го загася. Може би трябваше да подаря на Хенри една малка прислужничка, но кой би могъл да предвиди това нещастие?
Черно, черно, всичко около мен е черно, и дългите дни са изпълнени за мен с мъчителна самота. Дали е грях да копнееш за разговори и разнообразие в такива тъжни мигове? Могат да ни посещават само най-близки роднини и лични приятели — но каква утеха може да бъде това за мен, след като не разполагам нито с едното, нито с другото. Очарователните хора, с които се запознах по време на Сезона, не могат да ме посещават, нито пък аз мога да посещавам тях.
Те неминуемо ще ме забравят сега, когато съм Забулена в Мрак. На Уилям му е лесно — неговият триседмичен траур изтече и той вече може да прави, каквото си пожелае, но как аз ще понеса предстоящите месеци?
П. П. Котката на Хенри се чувства добре — луда е за сметана, като че ли за първи път опитва такова нещо.“
