— Ами сигурно са го изгорили — отвръща невъзмутимо Каролайн. — Изгорили всичко, до което се е докосвала, тъй рече госпожа Лийк, че да се почисти къщата от болестта.
„Цял един живот — изхвърлен като помия в канавката — проплаква един глас в главата на Шугър. — Змиорки ще ядат очите ми и никой няма да знае, че някога съм съществувала“ — Има ли други новини от… от предишното ми място? — пита тя.
Каролайн е започнала да прибира косата си в кок, но го прави на бърза ръка, без да се съветва с огледалото. Един мазен кичур се е изплъзнал и виси свободно, което дразни Шугър; тя си представя как разтърсва грубо приятелката си за раменете и я кара да започне отново.
— Дженифър Пиърс върши добра работа — отвръща Кади. — Била станала втора след шефката, тъй вика госпожа Лийк. А имало и още едно ново момиче — ама не му помня името. Ама заведението се е променило. Почти не предлагат вече обичайни услуги, нали разбираш. По-скоро камшици и разни такива.
Шугър се присвива. Странно защо новините я смущават толкова. Проституцията си е проституция — независимо от това какво точно си причиняват взаимно човешките тела, нали? Въпреки това мисълта, че познатите стени в дома на госпожа Кастауей отекват болезнени викове, а не стонове от удоволствие, по някакъв странен начин успява да обвие с носталгичен ореол платените плътски наслади, които Шугър толкова презираше в миналото. Внезапно идеята, че един мъж може да плати няколко шилинга на една жена, за да се облекчи между краката й, придобива относителна невинност и извиква у Шугър единствено меланхолия.
— Не ми се вярва мама да може да надмине госпожа Санфорд от Съркъс Роуд — казва тя.
— Ама ти и това ли не знаеш? Госпожа Санфорд се оттегля. Намерила си някакъв стар обожател и ще заживее с него в някакво имение в провинцията. Ще има прислуга, и коне, и всичко това само за да го бие с копринен шнур, когато подаграта не го мъчи прекалено много.
Шугър се усмихва, но усмивката не стига до очите й — тя сякаш вижда пред себе си малкия Кристофър, застанал пред нейната спалня, тънките му ръчички са зачервени и измокрени от сапунената вода, която носи във ведрото — а вътре в стаята някаква непозната жена плющи с камшик по разкървавения гръб на дебел мъж, който пълзи по пода на четири крака.
— Ами… ами при теб няма ли нещо ново? — пита Шугър.
Каролайн вдига поглед към покрития с петна таван, сякаш се надява да получи оттам вдъхновение, и започва да се поклаща напред-назад, както е седнала на леглото.
— Амиии — казва тя замислено и бледа усмивка плъзва по устните й, докато прехвърля на ум мъжете, които са били наскоро в тази стая. — Ами… отдавна не е идвал моят красив свещеник — дано не е решил, че съм непоправима и да се е отказал да ме спасява.
Шугър свежда очи към жълтите си поли, докато обмисля дали да каже истината или да премълчи. Мисълта за смъртта на Хенри прогаря рана в сърцето й; ако прехвърли тази мисъл на Каролайн, изгарящата болка може да утихне.
— Съжалявам, Кади — казва тя решително. — Няма да видиш вече твоя „свещеник“.
— И защо? — пита усмихнато Каролайн. — Да не си ми го отмъкнала, а?
Но тя е достатъчно проницателна, за да надуши откъде духа вятърът, и свива тревожно юмруци.
— Той е мъртъв, Кади.
— О, не, мамка му, проклета да съм! — провиква се Каролайн и започва да удря с юмруци коленете си. — Мамка му, мамка му, мамка му!
От нейната уста тези думи звучат като горчив вопъл, изпълнен с болка и съжаление, като напев на отчаянието. Тя се отпуска задъхано в леглото, свитите й в юмруци ръце треперят.
Но само след няколко секунди въздъхва, отпуска ръце и ги скръства полека върху корема си. Бързото възстановяване след тежки удари е способност, придобита през годините, които за нея са били изпълнени с трагедии.
— Откъде знаеш, че е мъртъв? — пита тя с безцветен глас.
— Аз… просто разбрах кой е той, това е всичко — отвръща Шугър.
Стресната е от бурната реакция, която новината за смъртта на Хенри предизвика у Каролайн. Очакваше обикновено любопитство, нищо повече.
— И кой е бил?
— Какво значение има това, Кади? Ти го познаваш много по-добре от мен — не знаеш само името му. Аз така и не се запознах с него.
Каролайн се надига и сяда отново. Лицето й е зачервено, бузите й са малко подпухнали, но очите й са сухи.
— Той беше свестен човек — казва тя.
— Съжалявам, че ти казах за смъртта му — казва Шугър. — Не знаех, че означава толкова много за теб.
Каролайн свива рамене, смутена, задето се е издала, че изпитва някакви чувства към клиент.
— Ех — казва тя, — че на този свят има само мъже и жени, нищо друго, нали? Не мож’ хич да не ги мислиш — ако е тъй, за какво друго да те е грижа? — Тя става от леглото и отива към прозореца. Застава до него, там, където заставаше обикновено Хенри, и вперва поглед над покривите на Чърч Лейн. — Да, свестен човек беше той. Сигурно и свещеникът е казал тъй на погребението. Ама да не са го погребали на кръстопът с кол, забит в сърцето? Така направиха с брата на баба ми, като се самоуби.
