Ето ни малко по на изток, на Чърч Лейн, в Сейнт Джайлс — по права линия разстоянието дотам не е голямо. Доволна, че около нея има някакъв източник на топлина, Шугър е обвила с длани димящата чаша какао и се усмихва смутено на домакинята. Обгърната от златистото сияние на бледожълтата си рокля, тя се откроява на мрачния, сив фон на стаята. Когато сяда отново на леглото, Каролайн почти се изгубва в сумрака. Шугър, на която е отредено почетното място, на единствения стол в помещението, има чувството, че в сравнение с Каролайн прилича на екзотична птица с пъстра перушина, която изтъква пищното си оперение пред някаква обикновена кокошка. Как съжалява, че избра тази рокля, която й се стори толкова скромна, когато я облече в собственото си жилище!
Каролайн, която е тактична душица, вече каза колко се радва да види Шугър в тези „модни красоти“, но как би могла да се радва, след като самата тя е осъдена да влачи тези ужасни, старомодни парцали? Ами мръсните боси крака на Кади, която тя е провесила от леглото? Да не би да не усещат студ? Да не би да са загрубели като животински лапи? Шугър вдига чашата към устните си, но не отпива; предпочита да чувства как парата се вие пред лицето й и да топли длани в глинената повърхност.
— Да не ти е студено на ръцете, а?
Шугър се засмива смутено и отпива против волята си глътка от долнокачествената напитка.
— Студени ръце, топло сърце — заявява тя и се изчервява, но червенината не личи под слоя „Подмладяваща пудра“ на „Ракъм“. Тя знае отлично защо й е толкова студено — защото вече е привикнала на равномерен приток на топлина, от сутрин до вечер. Вече нищо не й пречи да поддържа горящи камините във всички стаи, докато прозорците се запотят от топлина и ароматният мирис на горящи дърва проникне до последното ъгълче на къщата. Един път седмично — напоследък дори два пъти — пред вратата й се появява един човек с чувал сухи дърва; тя вече до такава степен е забравила недоимъка, че дори не помни с каква монета му плаща.
— Как е твоят господин Хънт? — пита Каролайн, докато рови наоколо, за да намери четката си за коса.
— Ммм? О, добре е, даже много добре.
— Полковникът беше в страхотно настроение дни наред след като се запозна с него.
— Да, и госпожа Лийк ми каза същото. Странно; аз бях останала с впечатлението, че се е чувствал отвратително през цялото време.
— Ами той така ще каже, има си хас — изсумтява презрително Каролайн. Тя е доволна, защото най-сетне е намерила грозната четка с дървена дръжка, цялата пълна с косми. — А като се върна, взе да пее.
Мисълта за пеещия полковник Лийк е прекалено гротескна, затова Шугър я пропъжда веднага; но това няма значение — важното е, че ще може да го ползва отново. Може би този път ще успее да го напие, преди да стигнат до полето — не е изключено това да подобри представянето му.
Каролайн продължава да се занимава с тоалета си и се взира в лицето си, отразено в огледалото на гардероба.
— Остарявам, Шуш — отбелязва тя небрежно, почти весело, и примижава, за да види по-ясно пътя на косата си.
— На всички ни се случва — отвръща Шугър. От нейната уста тези думи прозвучават като нагла лъжа.
— Да, ама аз старея по-отдавна.
Каролайн се навежда напред, започва да четка косата, която пада до коленете й, но не спира да говори тихичко иззад полюляващата се кестенява завеса.
— Нали знаеш, че Кейти Лестър умря?
— Не, не знаех — отвръща Шугър и отпива нова глътка какао. Стомахът й внезапно натежава като ледена буца от срам, въпреки че горещото какао се стича в гърлото й. Опитва се да си каже, че е мислила за Кейти всеки ден — или почти всеки — откакто напусна госпожа Кастауей. Но мислите не могат да заменят това, което тя умееше да прави толкова добре навремето: да седи по цели нощи край леглата на умиращите уличници и да държи ръцете им — толкова дълго, колкото се налагаше. Въпреки че през последните месеци интуицията й подсказваше, че на Кейти не й остава да живее много, тя не успя да се насили да отиде в дома на госпожа Кастауей — а сега вече е късно. Шугър се пита дали, ако има възможността да прекара една цяла нощ в леглото с Уилям, а през същата тази нощ Каролайн умира, тя би събрала сили да прекара нощта край леглото на Каролайн? Надали.
— Кога почина? — пита тя, а ледената буца на вината в стомаха й става все по-голяма.
— Знам ли — отвръща Каролайн, без да спира да реши. — Губя представа от броя на дните, когато са повечко. А тя умря отдавна.
— Кой ти каза?
— Госпожа Лийк.
Шугър чувства как я облива пот и се просмуква в тесните й ръкави и в корсажа, докато се чуди какъв друг въпрос да зададе — въпрос, който да докаже само с няколко добре подбрани думи дълбочината и искреността на нейната привързаност към Кейти. Но няма нищо, което тя би желала да научи. Освен може би едно:
— Какво стана с виолончелото й?
— С кое?
Каролайн вдига глава и разделя на път косата си, която се е омазнила от ресането и има видима нужда от миене.
— Един музикален инструмент, на който свиреше Кейти — пояснява Шугър.
