— Не ми се вярва да се е самоубил, Кади. Заспал в дневната си, а до камината имало много хартия, тя пламнала и запалила къщата. Освен ако е подредил нещата така, че да изглежда случайно, за да спести неприятности на семейството си.
— Значи не ще да е бил толкова глупав, колкото изглеждаше — Каролайн се привежда през прозореца и се вглежда в тъмнеещото небе. — Горкичкият ми хубав свещеник. Не правеше зло никому. Защо не се самоубиват тези, които вършат зло, а кротките да живеят вечно, а? Знаеш ли, аз така си представям Рая.
— Време е да си вървя — казва Шугър.
— О, не, остани още малко — възразява Кади. — Сега ще запаля свещи. — Тя забелязва как Шугър се е свила на стола, вижда, че още стиска чашата с две ръце и прибира крака под жълтите поли, които светлеят в мрака. — Може и огън да запаля.
— Моля те, не го прави заради мен — Шугър хвърля поглед към миниатюрната купчина съчки в коша. — Само ще похабиш дървата, ако… ако ще излизаш скоро.
Но Каролайн вече е клекнала пред огнището и подрежда бързо и умело съчките.
— Ами нали трябва да мисля и за клиентите — казва тя. — Че някой ще вземе да ми избяга, ако в стаята е много студено, нали така? Тогава само полковникът ще си прибере паричките, а аз — не.
— Щом не се пише на моя сметка — отбелязва шеговито Шугър и веднага съжалява, защото шегата прозвучава много меркантилно. Дано Каролайн не е чак толкова чувствителна към отсенките. Раздразнена, обзета от желание да си беше тръгнала по-рано, тя скрива недопитата чаша под стола. (Какаото тъй или иначе е изстинало; защо да се насилва да пие студено какао — студено и гадно какао при това? Честно казано, на вкус е като отрова за мишки!).
Но униженията й не приключват с това. Докато наблюдава уверените движения на Каролайн, която пали огъня, тя се упреква вътрешно, защото знае какъв е собственият й метод — да жертва огромни количества подпалки, стиска след стиска фино, сухо дърво, докато самото им натрупване става причина за подпалването на големите пънове. А само от шепа трески от сандъци и стари мебели Каролайн успява да изгради крехка конструкция, която лумва веднага, щом я близва първото пламъче. Все още обърнала гръб на Шугър, тя подхваща отново разговора.
— Е, как се чувстваш като държанка на стария Ракъм?
Шугър пламва цялата, изчервява се чак до корените на косата си. Предадена е! Но от кого? Сигурно от полковника… мръсната му свиня, толкова държи на думата си значи!
— Откъде разбра?
— Не съм толкова тъпа, Шуш — отвръща сухо Каролайн, като продължава да разбутва съчките, за да пламне огънят по-силно. — Ти сама ми каза, че те издържа някакъв богаташ; после горкият ми свещеник рече, че можел да ми намери работа в „Ракъм“; пък днес ми казваш, че си разбрала кой е бил той… И аз знам, че единият от братята Ракъм изгоря в къщата си неотдавна.
— Но откъде научи пък това? — упорства Шугър. Каролайн не чете нищо, а над Чърч Лейн винаги се стели такава мръсотия, че целият Нотинг Хил може да изгори и тук пак да не усетят дима от пожара.
— Има нещастия — въздъхва Каролайн, — за които човек научава, ще не ще. — И тя посочва драматично надолу, през разядените от дървояд дъски към приемната на госпожа Лийк, където седи полковникът със своите вестници.
— Но защо наричаш… приятеля ми… „стария Ракъм“?
— Ами той трябва да е направо древен. Родната ми майка имаше веднъж парфюм на „Ракъм“ и го вадеше, доколкото си спомням, при специални случаи — тя присвива очи, за да призове спомен, далечен като луната. — „Едно шишенце е достатъчно за година“.
— Не, не — казва Шугър, като си отбелязва наум, че трябва да каже на Уилям да премахне това вулгарно мото от продукцията си. — Този, с когото… живея, не е бащата, а синът. Този, който не загина. Той пое фирмата на баща си тази година.
— А как се държи с теб?
— Ами… — Шугър посочва стелещите се наоколо поли на скъпия си тоалет. — Както виждаш…
— Дрехите нищо не означават — свива рамене Каролайн. — Може да ти купува дрехи и да те бие с ръжена, или да те кара да му ближеш подметките.
— Не, не — казва припряно Шугър. — Аз… няма от какво да се оплача.
Обзета от внезапна нужда да облекчи пикочния си мехур, тя копнее да си тръгне — ще пикае навън, но не и тук! Но Каролайн, Бог да я благослови, още не е приключила.
— О, Шуш, какъв
Шугър се върти смутено на стола си.
— Иска ми се всяка жена да имаше такъв късмет.
