— И на мен, няма дума! — изсмива се Каролайн. — Но една жена трябва да е понаучила разни неща, да знае това-онова, че да привлече късмета. Мърли като мен… че откъде ще знаем ние как да омагьосаме един джентълмен — освен ей тук — тя потупва леглото, — и то за малко. — Тя направо кръстосва очи от удоволствие, защото се е сетила да каже нещо умно. — Точно това е то, Шуш, нали — магия! Ако успея да го хвана, като е надървен, тогава е в моя власт. Гласът ми му звучи като музика, струва му се, че ходя като ангел по облаци, като види гърдите ми, се сеща за милата си дойка, погледне ли ме в очите, все едно вижда Рая. Ама щом омекне… — тя изпръхтява, имитирайки увяхването на страстта с отпусната китка. — Леле, колко се възмущават тогава от грубия ми език! Пък как съм вървяла като слугиня! Циците ми били провиснали! А рекат ли случайно да ме погледнат още веднъж в лицето, заявяват, че съм най-мърлявата уличница, която някога са пипали с голи ръце!
Веселата усмивка на Каролайн крие предизвикателство; тя се обръща към приятелката си в очакване да чуе нещо подобно и от нея, но вижда с изненада как Шугър скрива лице в дланите си и избухва в плач.
— Шуш! — възкликва тя объркано, дотичва до Шугър и обгръща с ръка конвулсивно разтърсващия се гръб на другата жена. — Какво има, какво толкова казах?
— Аз вече не съм ти приятелка! — хлипа Шугър, а думите излизат приглушено иззад дланите й. — Аз съм чужда на това място, то ме изпълва с ужас, мразя го. О, Кади, как все още ме търпиш? Ти си бедна, а аз живея в лукс. Ти си пленница тук; аз съм свободна. Ти си открита и честна, аз имам тайни. Дотолкова съм обсебена от своите планове и кроежи, че не се интересувам от нищо, което няма връзка със семейство Ракъм. Обмислям по два пъти всяка дума, преди тя да излезе от устата ми. Нито една от думите ми не идва право от сърцето… — дланите й се свиват в юмруци, тя забива яростно кокалчетата на пръстите в мокрите си бузи. — Дори тези сълзи са неискрени. Решила съм да се разплача, за да се представя за по-добра, отколкото съм. Аз съм лъжлива измамница! Лъжлива до мозъка на костите!
— Стига, момиче — казва успокояващо Каролайн и притиска главата и раменете на Шугър към гърдите си. — Хайде, стига. Всеки от нас е това, което е. Ако вече не можеш да изпитваш някое чувство… ами това е, то е загубено, няма го вече и толкова. С рев няма да станеш пак девица.
Но Шугър не спира да плаче. За първи път плаче така на женска гръд, откакто беше дете —
— О, Кади — хленчи тя, — ти си по-добра приятелка, отколкото заслужавам.
— И все пак не достатъчно добра, а? — пита шеговито другата жена и я сръгва в ребрата. — Видя ли сега? Мога да чета мисли, момиче, ей така, направо през черепа. И ще ти кажа едно, без да те лъжа — тя помълчава за ефект, — да знаеш, чела съм и по-лоши мисли.
Топлината на огъня започва да обхваща тъмнеещата стая, а двете жени продължават да седят прегърнати, докато Шугър успява да си възвърне спокойствието — и докато превитият гръб на Каролайн започва да я боли.
— Уф! — казва шеговито по-възрастната жена и сваля ръка от раменете на другата. — Изкриви ми гърба, да знаеш. По-зле от някой клиент, дето иска да виря задник и крака във въздуха.
— Аз… наистина трябва да си вървя — казва Шугър. Болката в пикочния й мехур вече е нетърпима. — Става късно.
— Така е, така е. Къде ли си тикнах обувките? — Каролайн измъква обувките си изпод леглото, показвайки неволно на Шугър изкусителното нощно гърне. Тя отупва прахта от краката си и нахлузва обувките. — Само едно ще те питам — казва тя, докато ги закопчава. — Все се сещам за това, след като си тръгнеш. Оня път, като те срещнах на Грийк Стрийт — помниш ли? Ти купуваше хартия за писма. Стотици, стотици листове. За какво ти беше тя?
Шугър попива сълзите от очите си, които я болят от плач. Малко й трябва, за да ревне отново.
— Не съм ли ти казвала? Аз… ами пишех книга.
— Книга ли? — повтаря невярващо Каролайн. — Честна дума? Истинска книга, като… като… — тя се озърта из стаята, но не вижда никаква книга, като изключим Новия Завет — малка книжка с размерите на кутия за тютюн, която й даде нейният свещеник — сега тя запушва с нея една миша дупка. — … като ония в книжарниците?
— Да — отвръща Шугър с въздишка. — Като онези от книжарниците.
— И какво стана, написа ли я?
— Не.
Шугър няма сили да говори повече, но по изражението на Каролайн личи, че това не й е достатъчно.
— Но… — тя се чуди какво да измисли, — скоро ще започна да пиша нова. Надявам се тя да стане по-хубава.
— А за мен ще пишеш ли?
— Още не знам — казва Шугър с измъчен тон. — Все още я обмислям. Кади, трябва… да използвам гърнето ти.
— Под леглото е, мила.
— Но недей да ме гледаш.
