Двамата седят един до друг на дивана в приемната на Прайъри Клоуз, напълно облечени, във възможно най-почтена поза. Уилям няма време за плътски наслади. На пода, пред краката му, се търкалят два малки, изпомачкани листа опаковъчна хартия и половин дузина хартиени панделки, украсени с декоративни мотиви. Окончателното решение трябва да се вземе, преди да стане време за следващото събиране на пощата. Според Шугър панделките в маслиненозелено и златисто изглеждат най-добре, и той е склонен да се съгласи с нея, но пък синьо-зелените придават нещо свежо и чисто на опаковката — освен това цената за сто бройки е доста по-ниска. Що се отнася до самата хартия, двамата са единодушни, че по-тънката обвива калъпа сапун по много елегантен начин; опитаха се да я дърпат и късат и установиха, че хартията се къса само при условия, на които не би я подложил никой нормален собственик на магазин. Така че това поне е решено, остава само той да избере панделката — затова е отклонил за миг очи от вариантите, с надеждата, че когато ги погледне отново, инстинктът ще му подскаже верния отговор.
— Не — настоява той, — старецът да си стои у дома.
Шугър забелязва проблясъка на стомана в погледа му и изтръпва от страх при мисълта какво може да означава за нея този проблясък. Дали това не е начало на охлаждането на отношенията им? Не, не е възможно — нали само преди минута й призна с крива усмивка, че тя се е превърнала в негов „първи помощник“? Но ако просто полковникът е изпаднал в немилост, съществуват ли сред познатите й други мъж, които биха дошли с нея в Мичъм, за да й придадат известна почтеност в очите на работниците по полето?
Шугър прехвърля светкавично на ум мъжете, които е познавала през живота си; една мрачна празнина на мястото на непознатия й баща; двете огромни фигури на наемодатели с разкривени от гняв лица, които редовно разплакваха майка й (това беше много отдавна, преди майка й да задраска сълзите от репертоара си); „любезният джентълмен“, който дойде да я топли в леглото през нощта, когато тя загуби девствеността си; и после всички останали — смътно очертана верига от полуголи фигури, като изродите, които показват по панаирите — само че срасналите тела не са само две, а безчет. Спомня си един от клиентите си, който беше еднокрак, защото отрязаният крак се блъскаше постоянно в коляното й; припомня си тънките устни на онзи, който щеше да я удуши, ако Ейми не я бе спасила; спомня си идиота; със сплескана глава и гърди, по-големи от нейните; спомня си рамене, обрасли с косми и помътнели от глаукома очи; членове с размера на бобено зърно и на краставица, морави, препънати, с брадавици, родилни белези и татуировки, дори с белези от опити за самокастриране. Това са части на мъже, които е познавала, които е описала във „Възходът и падението на Шугър“ — в романа, в който всички те биват безмилостно изклани. Господи, няма ли на този свят поне един мъж, когото да не ненавижда?
— Аз… признавам си — казва тя, откъсвайки се от картината, която вижда в мислите си — как върви подръка с малкия Кристофър, — че надали ще открия друг подходящ придружител.
— Не е необходимо да водиш когото и да било, мила — казва разсеяно Уилям и насочва вниманието си отново към опаковките.
— О, Уилям — възразява тя, без да вярва на ушите си. — Но нали може да стане скандал?
Той изръмжава раздразнено — мислите му са заети с избора между синьо–зелено и маслиненозелено и златно.
— Няма да робувам на дребнавости, дявол да го вземе. Нека работниците във фермата дрънкат, ако щат! Чуя ли нещо, всеки, който си е отворил устата, ще изхвърчи… Боже мили, аз съм собственик на голям концерн, на всичкото отгоре наскоро погребах брат си; занимават ме много по-сериозни неща от клюките, разнасяни от някакви си работници. — Уилям се привежда решително напред и вдига маслинено-зелената панделка. — Не ме е грижа за парите! — заявява той. — Това ми харесва, а това, което се харесва на мен, се харесва и на клиентите.
Зашеметена от радост, Шугър го прегръща, а той я целува добродушно по челото.
— Писмото, трябва да напишем писмото — напомня й Уилям, преди да се е отдала на по-несериозни занимания.
Тя му донася хартия и писалка и той написва със замах писмото до печатаря. После, тъй като остават само десет минути до последното събиране на пощата, той се упътва към антрето, където й позволява да му помогне да навлече палтото си.
— Ти си истинско съкровище — казва той съвсем отчетливо, въпреки че стиска със зъби плика. — Незаменима — това е точното определение за теб.
И след като се закопчава припряно, докато тя четка палтото му, той излиза.
