Шугър отново се изчервява — този път изпитва срам, задето се срамува. В онези ранни години двете с Каролайн бяха като животни в някаква запустяла райска градина; ако се наложеше, те не биха се притеснили да лежат една до друга на леглото, разтваряйки бедра за мъже като Бодли и Ашуел. Но сега нейното тяло си е само нейно — и на Уилям, разбира се.
Каролайн й хвърля особен поглед, но премълчава. Става рязко от леглото, сяда на стола и продължава да закопчава високите обувки, а Шугър кляка така, че да е скрита от погледа й.
Настава мълчание — поне вътре в стаята; навън, на Чърч Лейн, крясъците, подсвиркванията и разправиите не спират; някакви мъже се карат на непознат език, носи се груб женски смях. Шугър полага отчаяни усилия да се облекчи, коленете и юмруците й треперят, но не успява.
— Говори ми нещо — казва тя умолително.
— За какво?
— За каквото и да е.
Каролайн се замисля за миг. Отвън някой се провиква: „Мръсница!“, избухва смях и гласовете потъват някъде в приземните етажи.
— Този път полковникът не иска само уиски — започва тя. — Иска и енфие.
Шугър се разсмива и за щастие една тъничка струйка протича най-сетне под прикритието на жълтия балдахин от поли.
— Ама трябвало да бъде индийско енфие, така рече. Тъмно и лепкаво, такова, каквото имало в Делхи точно преди въстанието.
— Ако може да се купи с пари, ще го има.
Шугър се изправя. По страните й се стичат сълзи на облекчение. Скрива веществените доказателства за стореното, заобикаля леглото и застава от другата му страна.
— Знаеш ли — продължава да дърдори Каролайн, — много ми се ще да ме има в някоя книга. Ако книгата е писана от приятел, разбира се.
— Защо, Кади?
— Ами че то е ясно, дявол да го вземе; ако не е приятел, ще те опише като някоя тъпа крава…
— Не, исках да знам защо искаш да бъдеш описана в книга?
— Ами… — погледът на Каролайн става унесен. — Нали знаеш, все си мечтаех някой да нарисува портрета ми. А щом това не може да стане… — тя свива рамене и допълва с внезапно смущение: — Един вид опит за безсмъртие, така де. — Забелязала изражението на Шугър, тя избухва в бурен смях. — Ха! Не можеше да си представиш, че знам такива думи, а? — тя продължава да се смее, но смехът й постепенно утихва и на лицето й остава само една тъжна, много тъжна усмивка, докато и последните следи от духа на Хенри Ракъм изчезват като димна спирала нагоре, през комина. — Научих ги от един приятел.
За да наруши възцарилото се меланхолично настроение, тя смигва на Шугър и казва:
— Е, скъпа, трябва да поработя, че иначе хората от квартала няма да има кого да чукат освен жените си.
Двете се целуват на раздяла и Шугър тръгва сама надолу по разнебитените стълби, оставяйки Каролайн да подбира сама последните акценти на вечерния си тоалет.
— Внимавай къде стъпваш! — подвиква по-възрастната жена. — Някои от стъпалата са изгнили!
— Знам! — вика в отговор Шугър. Наистина, тя знаеше отлично на кои стъпала можеше да стъпи спокойно и кои са започнали да поддават поради тежките стъпки на безброй мъж, качвали се по тях. Но сега слиза, вкопчена в перилата, готова да се задържи, ако някоя дъска пропадне под крака й.
— Надвиснала е буря от нещастия! — разнася се хрипливият глас на полковник Лийк, който се появява от сенките, бутайки колелата на инвалидната си количка.
Стъпила на твърда земя — или поне на това, което може да бъде наречено така в гниещата къща на семейство Лийк, Шугър не изпитва никакво желание да слуша налудничавите пророчества на стареца, нито пък да си припомня характерната му миризма по-рано, отколкото е абсолютно необходимо.
— Наистина, ако имаш намерение да се държиш така и следващия път, когато те взема със себе си във фермата… — казва тя заканително, докато се промъква край него, придърпвайки полите си, за да не докосват мръсната инвалидна количка. Полковникът не си взема бележка от заплахата; засегнат, той започва да бута количката си след нея, пъшкайки от усилие. Тя забързва с надеждата да го остави далеч зад себе си, но той я следва по петите през целия коридор, който е толкова тесен, че лактите му се трият в стените, а металната конструкция на стола трака и скърца, докато той се движи упорито напред.
— Есен! — излайва той подир нея. — Есента носи нова епидемия от злополучия! Госпожица Делвиния Клъф е била пронизана с нож в сърцето на гарата в Пензанс! Убиецът успял да избяга! В Дери трима души били затрупани от рухнала новострояща се сграда! Хенри Ракъм, братът на парфюмериста, изгоря в собствения си дом! Да не би да се надяваш, че ще избягаш от надвисналото нещастие?
— Да, стари негоднико — изсъсква Шугър, вбесена задето, съзнателно или не, е станал причина да се разбере кой се крие зад загадъчния Джордж Хънт. — Смятам да избягам, и то още сега!
Тя отваря рязко вратата и побягва навън, без да поглежда назад.
— Този път няма нужда да водиш със себе си онзи… онзи старец — казва Уилям при следващата им среща.
— О, но това не е никакъв проблем — отвръща Шугър. — Всичко е уредено. Той ще кротува, не се притеснявай.
