Веднага щом вратата хлопва зад гърба му, Шугър скача, разкъсала веригите на благоприличното поведение. Квичейки тържествуващо, тя танцува от стая в стая, върти се така, че полите й се вдигат, а кичурите коса се развяват около главата й. Да! Най-сетне, най-сетне тя ще може да се показва редом с него, без да обръщат внимание на мнението на обществото! Той каза така, нали? Връзката им не бива да зависи от дребнави клюкари — той не може да се примири с това! Какъв прекрасен, прекрасен ден!
Възторгът й е смутен единствено от мисълта, че се налага да отиде още веднъж до Чърч Лейн, за да уведоми семейство Лийк за промяната в плановете си. Но налага ли се наистина? Обзета от вдъхновение, тя измъква чист лист хартия от купчината, сяда зад писалището, трепереща от възбуда, и натапя перодръжката в мастилницата.
„Уважаема госпожо Лийк,
Моят излет в петък се отлага, така че няма да дойда, за да взема полковника със себе си.
(Дълго време тя не може да се сети какво друго да напише, но най-сетне допълва:)
Не е необходимо да връщате парите, които Ви дадох.
В продължение на още десет или петнайсет минути Шугър обмисля възможен послепис, така че пропуска последната поща. Би могла да напише нещо от рода на „Предайте на Каролайн, че мисля за нея с любов“ — но пък не бива да е толкова излиятелно. В английския език има ограничен брой синоними на думата „любов“ и Шугър ги прехвърля наум, но накрая вероятността госпожа Лийк да предаде някому нечии нежни чувства (особено пък на своя наемателка) й се струва толкова нереална, че тя се отказва. И тъй, слънцето залязва, над Прайъри Клоуз излиза вятър, и Шугър решава да си спести нежните чувства по адрес на Каролайн за следващия път, когато я види лично. Тя запечатва плика, за да изпрати писмото, когато небето се проясни.
— Готови! — вика Уилям Ракъм към факлоносците, които очакват напрегнато командата му. — Палете кладата!
От всички страни към огромната клада се навеждат факли — пръчки, натопени в лой и после запалени. Само половин минута след като пламъците са плъзнали по възлестите сухи клонки и посивелите листа, се разнася силен аромат на лавандула, който се смесва с мириса на горящо дърво. Мъжете се усмихват и размахват длани пред очите си, за да пропъдят дима; привилегията да започнат това масово унищожение ласкае незначителната им гордост и, макар и само за един следобед, придава блясък на мизерното им съществувание на наемни работници по тези полета — срещу девет пенса дневно плюс безплатна лимонада.
— Тоз път май няма да се размине с едно палене — казва единият и размахва горящата пръчка като шпага. Действително, по всичко личи, че вместо да обхване целия куп изкоренени растения, огънят ще загасне, ако не го подклаждат. Към облаците в небесата започват да се присъединяват димни облаци, от което става още по-мрачно.
— Това е доказателство за високите стандарти, които си поставя концернът „Ракъм“ — пояснява Уилям на Шугър. — Растенията пламват бавно, защото жизнените им сокове не са напълно изчерпани. Но ние не се опитваме да изсмучем и шеста реколта от вече изтощени насаждения.
Шугър го поглежда, но не знае как да реагира. Той говори с нея, сякаш тя е дъщеря или внучка на някой потенциален инвеститор, сякаш продължава да тика невидимата количка с полковник Лийк пред себе си. Между двамата съществува някакво отчуждение, не вървят подръка, липсва интимността, която бе виждала в представите си за този ден.
— Гледах веднъж — Уилям повишава глас, за да надвика гласовете на множеството и пукането на горящо дърво, — гледах как гори клада от шестгодишни растения. Пламна незабавно — пффт! — като куп сухи листа. Екстрактът от такава реколта би бил третокачествен, можеш да ми вярваш.
Шугър кимва и продължава да мълчи, вперила поглед в издигащите се все по-нагоре пламъци. Потръпвайки от студения вятър, който я блъска в гърба, присвила очи, защото горещината връхлита лицето й на пълни, тя се пита дали наистина е родена да живее в провинцията, както си беше въобразила. Мъжете отново и отново привеждат факли към кладата и обсъждат силата на пламъка. Тя едва разбира диалекта им; пита се дали слухът й е станал по-префинен напоследък, или те наистина деформират ужасно думите.
Те са й чужди, всички тези работници; облечени в традиционните грубо подковани обувки, кафяви панталони от дебел вълнен плат и памучни ризи без яки, те й напомнят някаква по-издръжлива порода двуноги, които не издържат и на ледения вятър, и на горещината на огъня.
