— Милото коте — казва Агнес и започва да го гали по гърба — гладък като маншон и топъл като току–що изваден от печката хляб.
— Не яж това — съветва го тя, докато котаракът души тъмното, лепкаво месо. — То е мръсно. Джейни, донеси му сметана.
Момичето се подчинява, а Агнес продължава да гали котарака по гърба, после го търкулва по гръб, задържайки го на сантиметри от мечтаната чиния.
— Новата ти господарка ще дойде днес — казва тя. — Да, така е. Много те бива да разбиваш сърцата на дамите, нали? Но аз ще събера сили да се откажа от теб, няма как. Ще бъда смела и ще живея със спомена за теб, малки чаровнико — и отново го избутва гальовно встрани от чинията с карантия.
— Ах! — възкликва Агнес доволно, когато Джейни се появява отново с една порцеланова купичка в ръка. — Ето я твоята прекрасна, чиста, беличка сметана. Хайде, покажи какво ще направиш с нея.
Шугър прекарва последната си сутрин на Прайъри Клоуз, седнала зад писалището. Потръпвайки, тя се взира през мокрите от дъжда прозорци към малката си градинка. Мисълта, че скоро ще я напусне, превръща градината в неизразимо скъпо притежание, въпреки че тя така и не се погрижи за нея, докато живееше тук — дъждът, който се ля със седмици, е изровил пръстта от лехите; азалиите висят — кафяви и изгнили — на стъблата си; куп гниещи опадали листа се е насъбрал пред прозореца. Но все пак това си е моята градинка, мисли тя, съзнавайки, че става смешна.
Наистина — всяко ъгълче в жилището предизвиква носталгично свиване на сърцето й, болка от предстоящата загуба, независимо от това колко изнервена и недоволна се чувстваше, докато живееше тук. Колко самотни часове прекара, кръстосвайки пустите стаи, а сега й е мъчно да напусне жилището! Това е чиста лудост!
Шугър не може да спре да трепери. Прекалено рано загаси огъня, за да не трябва да бави Уилям, когато пристигне, и стаите вече са изстинали. Отсъствието на обичайните картини и украшения усилва усещането за студ, а бледата есенна светлина се смесва с мъждукането на газените лампи и придава още по-потискащ вид на оголените стени. Ръцете на Шугър са побелели от студ, безкръвните й китки стърчат от ръкавите на мастилено-черната рокля; тя се опитва да стопли пръсти с дъха си, но дъхът й е хладен и влажен. Седи, облечена в черно от глава до пети, траурната й шапчица вече е завързана под брадичката, ръкавиците са готови в скута й. Всичко, което иска да вземе със себе си, по настояване на Уилям вече е подредено в приемната, за да може да бъде изнесено по-лесно. Той вероятно е намерил начин да се освободи от останалите вещи. Тя вече е успяла да изхвърли всички чаршафи, кърпи и дрехи, които са дори леко замърсени, за да ги вземат боклукчиите. (Вероятно всичко е подгизнало от дъжда, но ако прояви известно търпение, някой нещастник сигурно ще може да ги възстанови достатъчно, за да ги ползва).
Когато обсъждаха с Уилям пренасянето й, въобще не бе споменато леглото, но Шугър предполага, че новото й обиталище ще бъде съвсем скромно. Дали ще има място, за да могат двамата с Уилям да се отдават на обичайните си занимания? Изведнъж си представя как босите й крака щръкват през прозореца на някоя миниатюрна таванска стаичка, съвсем като в „Алиса в страната на чудесата“, и започва да се киска, овладявайки с усилие пристъпа на истерия.
Как, за Бога, можа доброволно да се забърка в това? Само след няколко часа тя ще поеме изцяло отговорността за Софи Ракъм —
Спомня си един случай отпреди пет години, когато помоли майка си да се качи в спалнята й, малко след като си бе тръгнал някакъв клиент, надарен с почти конски атрибути. След като огледа щетите, госпожа Кастауей прецени, че разкъсаната плът на дъщеря й може да зарасне и без шевове, и докато затваряше аптечката, й даде следния безценен съвет как да избягва „кръвоизливи отдолу“:
— Не забравяй: по-болезнено е, ако се съпротивляваш.
— Разправят — казва госпожа Агнес Ракъм на госпожа Емелин Фокс, — че възстановяването ви било същинско чудо.
Госпожа Фокс благодари едва чуто, приемайки чаша какао и парче кейк от ръцете на Роуз.
— Чудеса не стават често — напомня тя меко, но категорично на събеседницата си, — и Бог ги пази само за случаите, когато нищо друго не помага. Предпочитам да вярвам, че съм се възстановила благодарение на грижите на лекарите.
