Шугър оглежда лицето си в огледалото, напудря носа си и обелва една изсъхнала кожичка от долната си устна. «Подмладяващият крем на Ракъм» вече свърши, а тя няма представа как да си поиска нов — освен да го прибави към списъка на новите книги, необходими за Софи.
В коридора, докато отива към учебната стая, тя спира първо пред вратата на Уилям, а после и пред вратата на Агнес, и наднича бързо през ключалките. Кабинетът на Уилям е облян в лъчите на следобедното слънце, но е пуст; Уилям трябва да е някъде навън, из широкия свят, и сигурно се опитва да го подчини на волята си. В стаята на Агнес цари мрак; за госпожа Ракъм денят или е приключил, или още не е започнал.
Подтикната от внезапен порив, Шугър се привежда и пред ключалката на детската стая. Може би ще види как детето върши нещо нередно? Нищо подобно. Софи седи на пода до писалището, подрежда пухкавите ресни на килима с пълничките си пръстчета и се взира доволно в избледнелите турски мотиви.
— Китара, китара, китара… — повтаря тя тихичко, за да запечата думата неизличимо в мозъка си.
— Боже, благослови татко — казва Софи тази вечер, сключила положените си върху завивката ръце. Сянката от стрехичката трепка на светлината на свещта. — Боже, благослови мама. Боже, благослови госпожица Шугър.
Шугър протяга плахо ръка, за да погали момиченцето по косата, но на светлината на свещта сянката на ръката й изглежда огромна и тя я отдръпва рязко.
— Студено ли ти е, Софи? — пита тя, защото краката на детето потръпват върху чистите чаршафи.
— Н-не м-много, г-госпожице.
— Ще поговоря с Роуз да ти донесе още едно одеяло. Тези завивки са съвсем неподходящи за сезона.
Софи я гледа с възторжено удивление — към дългия списък на нещата, които знае госпожица Шугър, се прибавят и точното съотношение между сезоните и завивките.
Часът е осем и половина. Домът на Ракъмови тъне в мрак. Вътре всичко е тихо и подредено. Дори Клара би била доволна, но тя вече се е оттеглила в стаята си и е забила нос в някакво списание, наречено «Прислужница». Госпожа Ракъм е долу, в дневната, и препрочита някакъв роман, озаглавен «Отвличането на лейди Антония». Разбира се, това не е точно книга за тайното познание, но пък е ужасно интересна и много приятна за четене — особено сега, когато я измъчва такова главоболие. Уилям е в Плимут — или Портсмут — тъй или иначе, нещо, което завършва на «мут». Тези по-дълги престои, които стават все по-чести, са абсолютно наложителни, скъпа моя, ако държим името «Ракъм» да се чува все по-надалеч.
Ако на Клара й хрумне да наднича през ключалките, няма да види нищо, което би я раздразнило. Всички стаи са потънали в мрак, с изключение на стаята на гувернантката, но и там светлината е слаба и неподвижна. Ето как би искала Клара да вижда обитателите на тази къща — да спят като госпожица Софи, или да четат в леглото, като госпожица Шугър.
Шугър потрива очи, твърдо решена да дочете поредния дневник на Агнес. Дори да не попадне на нищо интересно, това занимание ще я държи будна до полунощ, когато ще събуди както обикновено Софи, за да я сложи на гърнето. С всеки изминал ден детето има все по-малко нужда от подсещане — достатъчно е само една дума, казана шепнешком от прага, а после може би ще бъде достатъчен и споменът за тази прошепната дума. Изучаването на историята на света и на начина, по който функционира вселената, ще отнеме малко повече време, но Шугър е твърдо решена да приключи с нощното напикаване до края на годината.
Според дневниците Агнес Ънуин току-що е навършила шестнайсет години.
«Как би се гордяла мама с мен!», отбелязва тя натъжено. Вярвам, че тя ме вижда от чистилището — но може би не може да ме разпознае толкова отдалеч“. Какво точно би предизвикало родителската гордост на госпожа Ънуин остава неизяснено, но очевидно Агнес е станала много красива (макар да си го казва сама).
„Когато се намирам на ръба на отчаянието“, твърди тя, „смазана от жестоката съдба и от самотата в този отхвърлен от Бога дом, аз си изреждам нещата, с които ме е благословило провидението — на първо място косата и очите…“
Тъгата и обилното месечно кръвотечение превръщат госпожица Ънуин в едно извънредно странно малко създание, което ту обезумява напълно, ту се държи съвсем нормално. Когато не кърви, тя разделя вниманието си поравно между новите си рокли, градинските увеселения, баловете, обувките, шапките, и тайния ритуал, свързан със съхраняването на една безукорна католическа душа въпреки външното спазване на изискванията на англиканската църква. Тя избягва слънцето и всякакви физически усилия освен най-неизбежните, яде като птиче, но през по-голямата част от времето създава впечатление на напълно здрава.
