Аленото цвете и бялото полностью

Всеки път, когато връхлети нейното „заболяване“ — което се случва рядко и крайно нередовно — тя е убедена, че това е пристъп на опасна за живота болест, причинена от зли духове. В деня преди началото на кървенето, тя обикновено се оплаква, че със сигурност е видяла отпечатък от пръст от вътрешната страна на супника у семейство Гримшоу; на следващия ден се сбогува с всичко земно и посвещава малкото останали й часове живот на пост и молитва. Демоните изпълзяват от скривалищата си и вият за кръвта й. Агнес, обзета от ужас, че те ще се вмъкнат в леглото й, се поддържа будна с помощта на ароматни соли (вчера може да съм вдишвала прекалено дълбоко и прекалено често, защото по едно време ми се стори, че имам двадесет пръста и трето око). Тя не оставя мръсните превръзки да бъдат изхвърлени от прислугата — от страх, че демоните може да ги вземат; вместо това гори окървавените топки памук в камината, което предизвиква страхотна смрад и лорд Ънуин постоянно вика коминочистачи, за да разбере на какво се дължи това.

Въпреки постоянните опити на Агнес да заклеймява лорд Ънуин, той някак не успява да се впише в образа на чудовище; по представите на Шугър той дори е един напълно безобиден втори баща — не я бие, нито пък я оставя да умре от глад (тя гладува по своя воля, докато вторият й баща я убеждава „с изключителна жестокост“ да хапва по нещо, защото е останала само кожа и кокали); води я по концерти и приеми. Лордът е явно щедър, макар донякъде небрежен настойник, и угажда дори на най-екстравагантните прищевки на доведената си дъщеря.

Само в едно отношение е непреклонен: Агнес трябва да посещава англиканска църква. И не само това — тя присъства на службите като единствена представителка на семейство Ънуин, тъй като вторият й баща не ходи често на църква. „Религията е за жените, скъпа Аги“, казва той и тя трябва да понася ужасните песни, които дори не се изпълняват на латински.

„Само си отварям устата, но не пея“, уверява тя скъпото дневниче — като проститутка, която споделя със своя приятелка, че смуче, но не гълта.

Като изключим това ежеседмично унижение и менструацията, която разбърква вътрешностите й по веднъж на няколко месеца, представата, която Агнес има за себе си като за човек, оцелял по чудотворен начин от стотици ужасни посегателства, като че ли няма нищо общо с действителността. Канят я непрекъснато на градински увеселения, балове и пикници, и то я канят точно хората, чиято покана има някаква стойност, освен това се чувства „прекрасно“ на тези места. По нейни думи има поне дузина обожатели, лорд Ънуин нито поощрява, нито обезкуражава някого, а Агнес флиртува свенливо с всички тях. Доколкото Шугър може да прецени, нито един от обожателите на Агнес не работи — всички до един са розовобузести аристократи.

„Елтън е очарователен и мъжествен“, твърди Агнес на едно място в дневниците си. „Той си свали сакото и нави ръкави, за да изтласка с прът нашата лодчица по течението. Мръщеше се ужасно, но пък се движехме почти по права линия, а когато си избрахме местенце, помогна на всички да слязат на брега“.

Ако човек прочете едно от тези описания, все едно, че е прочел всички. Това е свят на благородници, свят, в който амбициозни търговци, които се срещат с потни докери в Ярмут или спорят за цената на зеблото, просто не съществуват. Тоест никой не може да си представи Уилям Ракъм като част от този свят.

В другия свят, където датата е 30 ноември 1875-а, отдолу се чува приглушено звънеца на входната врата, и после:

— Уиля-а-ам, разбойнико, покажи се!

Гръмливият мъжки глас разкъсва тишината в дома на Ракъмови и кара Шугър да подскочи.

— Жалък страхливец! Излез и се сражавай!

Това е друг, но също толкова силен мъжки глас. Да не би долу да са нахлули неканени гости? Шугър се измъква от леглото и коленичи край вратата на стаята си, открехвайки я едва забележимо, за да може да надникне. Не вижда нищо, освен колонките на стълбищните перила и яркия блясък на полилея. Но гласовете вече се чуват съвсем ясно — това са Филип Бодли и Едуард Ашуел, грандиозно пияни.

— Кво значи тва, че бил в Ярмут? Скрил се е в леглото, ето къде е! Ижбягва штари приятели! Наштоя… наштояваме жа удов… удовлет… удо-влет-ворение!

В продължение на трийсетина секунди умолителният глас на Роуз се преплита с веселите възгласи на Бодли и Ашуел, когато — за всеобщо удивление — на сцената се появява госпожа Ракъм.

— Позволете на Роуз да вземе палтата ви, господа — казва тя нежно, а мелодичният звук на задъханото й гласче се подчертава допълнително от акустиката на просторното фоайе. — Ще се постарая да не скучаете, макар да не мога да заместя съпруга си.

Поканата е удивително явление, особено като се вземе предвид колко старателно Агнес е избягвала Бодли и Ашуел в миналото. Тя определено успява да накара двамата посетители да млъкнат, отвръщайки само с хъмкане и мънкане.

— Доколкото разбирам — подема Агнес, — предстои да… публикувате нова книга?