— Идущия вторник, госпожо Ракъм. Най-хубавата от всички, които сме писали досега!
— Убедена съм, че това ви удовлетворява дълбоко. Как се нарича книгата?
— О, ъъъ… ами заглавието като че ли не е… подходящо за слуха на една дама…
— Глупости, господа. Не съм чак такова крехко цвете, за каквото ме мисли Уилям.
— Ами… — следва смутено покашляне — … „Войната е голямото социално зло — кой печели?“ — думите завършват с пиянско хихикане.
— Колко интересно — гука Агнес, — вие издавате вече толкова книги, а нито една от тях не е роман — в тях споделяте само личните си мнения. Наистина трябва да ми обясните как го правите. Има ли някой определен издател, който ви помага? Знаете ли, тази тема напоследък много ме вълнува…
Гласовете се чуват по-приглушено — явно Агнес води посетителите към приемната.
— Коя тема — за голямото социално зло ли? — пита недоумяващо Ашуел.
— Не, не, не — чурулика кокетно Агнес, докато минава под стълбищната площадка, — темата за книгоиздаването…
После тримата изчезват.
В продължение на още няколко минути Шугър остава коленичила зад вратата, но къщата отново притихва, а през пролуката в стаята нахлува студен въздух, от който полуголите й ръце и гърди настръхват. Чудейки се дали да вярва на ушите си, Шугър се връща в леглото и се заема отново с дневниците на Агнес Ънуин.
Тя продължава да чете, но от време на време наостря уши, за да следи по-нататъшното развитие на събитията долу и дори диша по-леко, за да може да чува, ако някой от мъжете заговори по-високо. Опитва се да постъпва дисциплинирано и да изчита всяка дума, но търпението й се изчерпва от подробните описания на балове и посещения при шивачката — а може би и присъствието на Бодли и Ашуел в къщата я разсейва. Каквато и да е причината, тя започва да прескача, търсейки белези за появата на нещо по-интересно — например сбития, ситен почерк, който съпътства пристъпа на лудост.
Страниците шумолят, изпълнени с думи, но лишени от съдържание, месеците минават един след друг. Едва през юли 1868 година Агнес Ънуин споменава за първи път Уилям Ракъм. И как само го споменава!
Днес ме запознаха с един много странен мъж, пише седемнайсетгодишното момиче. Понякога се държи като варварин, но може да бъде мъдър като оракул, а освен това е истински франт!
Озадачената Шугър среща Уилям в ролята му на елегантен млад денди, току-що завърнал се от обиколката на континента, екстравагантен и загадъчен. На всичкото отгоре и висок! (Но за жена с ръста на Агнес сигурно всички мъже са високи). Но какъвто и да е ръстът на Уилям, измерен в инчове, той се откроява на фона на глуповатите наследници на титли, с чието общество е привикнала Агнес.
Този жизнерадостен млад Ракъм се движи в кръга на госпожица Ънуин невъзмутимо и явно без да се бои, че може да бъде поставен на място поради съмнителния си произход. Той умее да се движи през тълпата й да я разделя въпреки волята й на полукръгове около собствената си личност, а после с помощта на острия си ум изтласква останалите мъже в периферията, така че повечето млади госпожици остават около него, заслушани в разказите му за Франция и Мароко. Агнес предпочита първоначално да го наблюдава, без да излиза от ятото на госпожиците, да не би ярката му аура да озари само нейното зачервено лице. Но при един случай, описан от Агнес като
Макар да твърди, че ухажванията му са
