— Виждам как светът потъва в хаос, а ние просто стоим отстрани и гледаме, измъчвани от съмнения дали е трябвало да направим нещо, за да го предотвратим, и дали сме имали тази възможност.
— Но въпреки това работите в Дружеството за спасение!
— Защото съм длъжна да направя нещо, докато все още мога. Всяка човешка душа продължава да бъде безценна.
Хенри се опитва да разбере как достигнаха до тази точка в разговора. Той приема с цялата си душа твърдението й, че всяка човешка душа е безценна, но не може да не забележи, че пречките на оградата, на която двамата с госпожа Фокс са се подпрели, са студени и влажни, и че госпожа Фокс е защитена от студа и влагата единствено с турнюра си, а той самият изобщо не е защитен. Затова предлага любезно да продължат нататък.
— Извинете, Хенри — казва тя и се раздвижва вдървено. — Пак ли станах причина да закъснеем? Обикновено, когато тялото ми спира някъде като вкоренено, мислите ми започват да блуждаят.
— О, няма нищо подобно! При това и аз бях малко уморен!
— Много мило от ваша страна, Хенри — казва тя и отново набира инерция. — Знаете ли, наистина съм убедена в това, което казах за Дарвин. В края на краищата Църквата е грешила и преди — по отношение на науката, искам да кажа. Нали някога е защитавала твърдението, че Слънцето се върти около Земята? И е осъждала на смърт хора, които твърдели обратното? Сега във всеки учебник пише, че Земята се върти около Слънцето. И какво значение има всъщност това? Не бих се учудила, ако установя, че жените, с които работя, все още вярват в противното. Не ми е работа да им изяснявам взаимното разположение на телата в космоса, нито пък действителния произход на човека. Аз се боря, за да спася от смърт телата и душите им! — както върви, тя притиска нежното си юмруче към гърдите. — О, ако само можете да си представите моралната анархия, насред която съществуват те…!
За негов срам, Хенри копнее да опознае моралната анархия, в която съществуват проститутките на госпожа Фокс. На какви ли позорни сцени става свидетел тя! Единственото, което той съумява да стори, е да се въздържи да не задава въпроси, които крият под маската на интерес към прочистването на града любопитство и желание да се узнае нещо много по-различно. Понякога му се налага да стисне зъби, за да не я помоли да разкрие пред него нещо повече.
Странното е там, че макар да се владее до съвършенство и да общува с госпожа Фокс на едно напълно безукорно ниво, самата тя насочва разговора — напълно невинно, несъмнено — към по-чувствени теми.
Например съвсем наскоро двамата с госпожа Фокс се разхождаха безцелно около езерото в Хайд Парк и обсъждаха живота след смъртта.
— Знаете ли, Хенри — казваше тя, — съмнявам се, че има Ад. Смъртта сама по себе си е толкова жестока. О, нямам предвид смъртта, която по всяка вероятност чака мен или вас, а смъртта, която толкова често сполита онези нещастници, сред които работя. Нашата доктрина се стреми да ги убеди, че след смъртта би трябвало да отидат в ада, но какво е адът в очите на такива като тях? Когато видя някоя жена, умираща от жестока болест, която съжалява горчиво за всеки миг, който е изживяла на тази земя, си задавам въпроса дали тя вече не е преживяла най-страшното.
— Но нали няма спор, че праведните ще бъдат възнаградени! — възкликва той, смутен от еретичните й изказвания — не защото се страхува, че Бог ще се разгневи (не е възможно Бог да не оценява добрите й намерения), а от боязън пред гнева на Църквата, който може да се стовари над нежната й главица.
— Нима Раят не е достатъчна награда? — възразява тя. — Защо им е да се убедят, че грешниците ще бъдат наказани?
— Разбира се, разбира се — съгласява се той припряно. — Не исках да кажа, че искам да видя как грешниците страдат. Но нали има и праведници, които страдат — и несъмнено не би било допустимо душите в рая да бъдат злопаметни…
Емелин се беше навела над водата, на брега на Серпантината, и махаше на една тлъста кафява патица, която тъкмо тогава се гмурна под повърхността на езерото.
— Не мога да си представя, че безсмъртните ни души ще могат да проявяват злопаметност — отбеляза тя.
— Някакво… огорчение тогава.
Емелин се усмихна. Лицето й бе озарено от светлината, отразяваща се по вълничките на езерото.
— Струва ми се, че това са крайно необичайни преживявания за душите на възкръсналите — и тя плъзна едната си копринено-мека ръка по водата, за да примами това, което се криеше в дълбините й.
— Но… но те трябва да са способни да
Но тя като че ли вече не го слушаше. Беше вперила поглед в блестящата повърхност на водата и чакаше патицата да се появи отново. Той се покашля.
— Как смятате, госпожо Фокс? Какво ще могат да изпитват душите в рая?
— О — отвърна Емелин, а очите й гледаха загадъчно в пъстрата сянка под периферията на шапката й, — мисля си… че ще могат да изпитват… любов. Най-прекрасната… безкрайна… съвършена… любов.
