Към тях се движи забързано една ниска, пълничка дама, облечена в тъмнолилаво и черно — последна мода в траурните одежди. На шапката й се развяват такова количество боядисани пера, че биха стигнали за оперението на цяла птица, размерите на чадъра й са такива, каквито се носят на Континента.
— Вие може би я познавате — отвръща госпожа Фокс. — Но аз съм сигурна, че никога не сме се срещали.
(Ако трябва да бъдем точни, към тях вървят две жени — но прислужницата не представлява интерес и не е необходимо дори да бъде назовавана).
— Добро утро, лейди Бриджлоу — казва Хенри веднага, щом дачата наближава толкова, че да може да го чуе. В отговор тя измъква една ръка в лилава ръкавица от черния си маншон и леко я раздвижва.
— Добро утро и на вас, господин Ракъм. — Тя оглежда госпожа Фокс с леко присвити очи. — Струва ми се, че не познавам спътницата ви.
— Позволете ми да ви представя госпожа Емелин Фокс.
—
Хенри изчаква да се отдалечат достатъчно, после се обръща към госпожа Фокс и казва със задавен от гняв глас:
— Тя се държа оскърбително с вас.
— Убедена съм, че ще го преживея, Хенри. Не забравяйте, че съм привикнала да затварят вратите пред лицето ми и да ме наричат с най-обидни думи. Я вижте! Озовали сме се на Уилям Стрийт! Как мислите, дали това не е знак от провидението — може би трябва да завием вдясно и да посетим брат ви?
Хенри се мръщи, смутен, както винаги, когато я чува да говори неща, които по-сурови люде биха окачествили като богохулство.
— Струва ми се, че лейди Бриджлоу идваше именно от дома на Уилям.
— Със сигурност не идваше от църква — отбелязва госпожа Фокс. — Интересно наистина, Хенри — не знаех, че брат ви приема представители на аристокрацията.
— Е, те са съседи до известна степен — сега той започва да си припомня; Уилям му е разказвал доста неща за тази личност, като че ли би било редно той да се интересува силно от нея.
— Съседи ли? Та между домовете им има поне дузина други.
— Да, но… — Хенри полага усилия да си припомни последния разговор с брат си на тази тема. Ставаше дума за някакво самоубийство, нали? — О, да, така беше — Уилям бил единственият, който не винял нея, задето съпругът й посегнал на живота си.
— Посегнал на живота си?
— Да, застрелял се, доколкото си спомням.
— Горкият човек. Не е ли можел просто да се разведе?
— Но, госпожо Фокс!
Малкото кученце, застанало точно пред портите, които водят към имота на Уилям Ракъм, повдига обнадеждено непородистата си глава и започва да ближе гениталиите си, без да съзнава, че това не е начин да си спечелиш нечие уважение.
— Не гледайте натам, госпожо Фокс — казва Хенри, докато я въвежда в двора.
Емелин се озърта, но вижда само едно куче, което я гледа с тъжните си кафяви очи, докато портата се затваря пред него. „Горката душица“, казва си тя.
— Може би кучето е на Уилям? — пита Емелин, докато двамата вървят по алеята към дома на Ракъмови.
— Доколкото знам, Уилям няма домашни животни.
— Може междувременно да си е взел някое.
— Дори да е така, не би взел мелез.
Хенри се изправя пред вратата на брат си (вратата, която би могла да бъде вход към неговия дом, с пищно украсеното месингово „Р“ на нея). Той дръпва шнура на звънеца и още преди звънът да е отзвучал, осъзнава колко много се е променил домът на Ракъмови от последния път, когато дойде тук (тогава беше без госпожа Фокс). Може би блясъкът на буквата „Р“ му прави впечатление — тя сияе почти като златна в резултат на ожесточено лъскане. Може би е впечатлен от начина, по който вратата се отваря само секунди, а не минути след първото позвъняване, от начина, по който ги поздравява Лети — толкова жизнерадостно, сякаш току-що върху нея са нанесли нов слой раболепност. Зад гърба й приемната е подредена като за парад — прахта е избърсана, всичко блести.
— Заповядайте, заповядайте! — Уилям Ракъм, слязъл на половин път по стълбите, им маха приветствено. Хенри едва успява да го познае — тъмна, къдрава растителност е набола по юрната устна и брадичката на Уилям, а косата на главата му е подстригана още по-късо и здраво прилепнала към черепа. Той изобщо не е облечен с официален неделен костюм — облечен е в обикновените дрехи, които носи през седмицата, дори е свалил сакото си и на негово място е навлякъл дълъг до глезените халат с ватирани ревери. Крайниците му са украсени съответно с лупа, пура и странни двуцветни обувки. Но най-забележителната новост е лъчезарната му усмивка.
И тъй, започва представянето на голямата изложба. Внимавайте да не се подхлъзнете по лъснатия под!
— Оттук, оттук.
