След седмица-две обаче, разбрали, че Клайд е племенник на председателя и братовчед на секретаря на дружеството и следователно надали ще остане дълго при тях на черна работа, те станаха по-дружелюбни, но склонни поради събудилото се у тях чувство на сервилност да му завиждат и да го подозират по друг начин. Защото в крайна сметка Клайд не беше един от тях, а и не можеше да бъде при тези обстоятелства. Можеше да се усмихва и да бъде много учтив, и въпреки това да бъде винаги във връзка с онези, които стоят над тях, нали, или поне те така мислеха. Той принадлежеше, както те смятаха, към богатата висша класа, а всеки бедняк знаеше какво означава това. Бедните трябва да се държат заедно навсякъде.
Клайд обаче от своя страна, седнал през първите дни по обед в това помещение, се чудеше как могат тези работници да се интересуват от неща, които бяха за него отегчителни и безинтересни: качеството на плата, който им се донасяше долу за декатиране, някои незначителни дефекти по отношение на теглото и изработката (последните двадесет парчета като че ли се били свили не чак толкова, колкото предишните шестнадесет); или това, че „Дружество «Кранстън» за плетени изделия“ този месец задържало по-малко работници, отколкото предишния; или че „Дружеството за дървени произведения «Антъни»“ сложило обява, че тази година в събота ще се работи само половин ден чак до юни, а не до средата на май, както миналата. Те като че ли бяха погълнати от еднообразието и работата на всекидневието си.
Затова започваха да го занимават спомени за по-щастливи дни. От време на време му се искаше да е в Чикаго или Канзас сити. Мислеше си за Ратърър, Хеглънд, Хигби, Луиза Ратърър, Лари Дойл, господин Скуайърз, Хортензия… за цялата млада и безгрижна компания, в която се бе въртял, и се чудеше какво ли правят. Какво е станало с Хортензия? Тя получила в края на краищата коженото палто, вероятно от онзи продавач на пури, и избягала с другия, след като го беше уверявала в чувствата си към него… малката мизерница! След като изсмука толкова много пари от него! Само като си помислеше за нея и какво би могла да значи за него, ако нещата не се бяха развили по този начин, понякога всичко се обръщаше в душата му. Кого ли радва сега с благоволението си? Как ли се е наредила, след като е напуснала Канзас сити? И какво ли би си помислила, ако го видеше сега тук или знаеше за сегашните му важни връзки? Божичко! Това би я поизтрезнило. Но сегашната му работа нямаше много да й хареса. Това е вярно. Обаче тя би изпитала по-голямо уважение към него, ако можеше да види чичо му и братовчеда, и тази фабрика, и голямата им къща. Тогава, каквато си беше, щеше пак да стане добра към него. Да, той ще й покаже на нея, ако някога се срещнат отново — ще я постави на място, разбира се, както без съмнение ще може да си позволи тогава.
Що се отнася до живота му при госпожа Къпи, и там не беше сполучил чак много с избора си. Защото това беше само един прост пансион, който привличаше в най-добър случай фабрични и търговски служещи от онзи тип, който смята работата и заплатата, и схващанията на религиозната средна класа в Ликъргъс за най-същественото нещо за реда и благополучието в света. От гледна точка на развлеченията и веселието, този пансион бе много скучно място.
Същевременно благодарение на присъствието на някой си Уолтър Дилърд — лекомислен младеж, наскоро дошъл тук от Фонда — пансионът не беше съвсем безинтересен на Клайд. Този Дилърд, момък приблизително на същата възраст и със същите великосветски амбиции, но без тактичността и взискателността на Клайд спрямо най-важните неща в живота, работеше в отдела за мъжка мода на „Старк и сие“. Беше жизнен, лаком, доста привлекателен физически, с много руса коса, много руси и редки мустачки и с изтънчения вид и обноски на провинциален любовник. Без някога да бе имал някакво обществено положение, нито да бе разполагал с някакви средства (баща му бе имал малко галантерийно дюкянче в незначително градче и фалирал), той благодарение на някаква атавистична следа или ехо в кръвта си гореше от желание да добие обществено положение.
