— Аз също. Тук има сума евтини танцувални салони, но аз никога не ги посещавам. Човек не може да ходи там и да поддържа връзки със свестни хора. Казват, в този град хората живеели ужасно затворено. Най-изисканите не искат да имат нищо общо с теб, освен ако общуваш със съответното общество. Същото нещо е и във Фонда. Трябва да си „от обществото“, иначе не можеш никъде да отидеш. И това е правилно, предполагам. Но все пак тук има сума симпатични момичета, с които човек може да дружи, момичета от истински добри семейства, не от обществото, разбира се, но все пак за тях не се говори, разбирате? И не са чак светици. Доста темпераментни са, някои. И няма нужда да се жениш за тях.
Клайд започна да мисли за него, че може би е малко прекалено похотлив за новия му живот тук. В същото време го и харесваше.
— Между другото — продължи Дилърд, — какво ще правите в неделя следобед?
— Ами засега като че ли нямам пред вид нищо особено — отговори Клайд, усетил, че се изправя пред нова проблема. — Не знам дали няма нещо да изскочи дотогава, но засега нямам предвид нищо.
— Добре, какво бихте казали да дойдете с мен, ако не сте много зает. Аз завързах познанство с доста момичета, откакто съм тук. Симпатични. Може да ви заведа да ви запозная със семейството на вуйчо ми, ако искате. Те са мили хорица. А след това… познавам две момичета, с които… може да се видим… бъбречета! Едното работеше у нас в магазина, но сега вече не работи, сега не прави нищо. Другото е негова приятелка. Те имат грамофон и знаят да танцуват. Зная, че не бива да се танцува тук в неделя, но няма нужда никой да знае за това. Родителите на момичетата нямат нищо против. После може да ги заведем на кино или нещо такова… ако искате… не в някое от тези кина долу край фабричния квартал, а в едно от по-добрите, а?
В ума на Клайд възникна въпросът, каква да бъде във връзка с такива предложения неговата линия на поведение тук? В Чикаго напоследък поради случилото се в Канзас сити беше се стремил да бъде колкото е възможно по-скромен и предпазлив. Защото след това и докато беше на служба в клуба, у него се беше породило желанието да се помъчи да живее съобразно с идеалите, които бе издигнал пред него, доколкото можеше да прецени, строгият облик на това заведение: консерватизъм, усърдна работа, пестене на пари, спретната и изискана външност. Това беше такъв един лишен от Ева рай!
Въпреки тихата му обстановка тук обаче, самият въздух на града като че ли подканяше към някаква такава отмора, каквато сега му предлагаше този младеж — някакво развлечение, може би съвсем невинно, но все пак свързано с момичета и забавляването им: те бяха толкова много тук, както беше вече видял. Тези улици след вечеря гъмжаха от хубави момичета и мъже. Но какво ли можеха да си помислят новонамерените му роднини, в случай че го видеха да живее по този начин и в този дух, каквито сякаш подсказваха предложенията на Дилърд? Не беше ли сам той казал току-що, че в този град хората живеят страшно затворено и че всеки знае почти всичко за всички други? Клайд замълча, обзет от съмнения. Трябва да реши сега. Ала понеже беше самотен и зажаднял за компания, отговори:
— Да… добре… мисля, че би могло. — Но добави малко неуверено: — Разбира се, роднините ми тук…
— О, естествено — побърза да подхване Дилърд. — Трябва да се пазите, разбира се. Пък и аз също. — Само да можеше да се движи с един Грифитс, макар той да беше нов тук и да не се познаваше с много хора, няма ли това да го издигне доста в очите на околните? Положително да — вече го издигаше, както забелязваше Дилърд.
И той веднага предложи на Клайд да го почерпи цигари, сироп със сода… каквото пожелае. Но Клайд все още се чувстваше много чужд и несигурен и след малко се сбогува, защото този младеж със самодоволното си преклонение пред висшето общество и общественото положение малко го дразнеше. Той се прибра в стаята си — беше обещал писмо на майка си и реши, че ще е по-добре да се върне и да го напише, а между другото и да пообмисли доколко е разумно това ново познанство.
Другият ден беше събота и в това предприятие в събота се работеше само до обед през цялата година. Господин Хуигъм мина през отделението да раздаде пликовете със заплатите.
— Заповядайте, господин Грифитс — каза той, сякаш служебното положение на Клайд му вдъхваше особено уважение.
Клайд пое заплатата доста поласкан от това „господин“ и като отиде при шкафчето си, веднага разкъса илика и прибра парите в джоба. След това си сложи сакото и шапката и се запъти към пансиона, където се наобядва. Но понеже беше много самотен, пък и Дилърд не беше там, защото трябваше да работи, реши да отиде с трамвай в Гловърсвил, градче с двадесетина хиляди жители, за което се говореше, че било не по-малко оживено, макар не толкова хубаво, както Ликъргъс. Това пътуване го поразсея и заинтересува, понеже можа да види град много различен от Ликъргъс по обществения си строеж.
