— Ами че това е домът на Самюъл Грифитс! Същият, дето притежава голямата фабрика за яки отвъд реката.
Клайд изведнъж се изправи, сякаш полян със студена вода. Неговият чичо! Неговият дом. Тогава това беше един от неговите автомобили, дето стоеше пред гаража в дъното. А през отворената врата на гаража се виждаше още един.
Наистина в незрялата му и съвсем непрогледнала душа това внезапно пробуди настроение, каквото предизвикват рози, благоухания, светлини и музика. Каква красота! Какво охолство! Кой член на собственото му семейство е някога сънувал, че чичото живее така! Какво великолепие! А неговите родители така нещастни… така бедни, четат проповеди по улиците на Канзас сити, а без съмнение и в Денвър. Ръководят мисия! И макар че досега нито един член от чичовото му семейство с изключение на нелюбезния братовчед не си беше направил труда да го посрещне (пък и Гилбърт само във фабриката) и че с такова равнодушие го бяха назначили да върши тази черна работа, въпреки всичко самочувствието му се повиши и Клайд се развесели. Защото в края на краищата не беше ли и той Грифитс, пръв братовчед и племенник на двете най-важни лица, които живееха тук, и сега беше все пак на някаква служба при тях? Нима не трябва това да означава някакво бъдеще, по-добро, отколкото си е представял досега? Защото достатъчно е само да помисли човек кои са Грифитсови тук, противопоставени на онова, „каквото“ са Грифитсови, да кажем, в Канзас сити… или в Денвър. Каква огромна разлика! Нещо, което трябва колкото може по-грижливо да се крие. И в същия миг веднага пак се умърлуши: ами ако, да речем, Грифитсови тук — чичо му или братовчедът, или някой техен приятел или пълномощник — съберат сведения за родителите му и за неговото минало? Божичко! Историята с онова убито дете в Канзас сити! Жалкият, окаян живот на родителите му! Еста! Лицето му мигновено се издължи, мечтите му съвсем се помрачиха. Ами ако се досетят! Ами ако доловят нещо!
Ах, дявол да го вземе… Кой е той в края на краищата? И какво всъщност представлява? На какво може да се надява от един великолепен свят като този, ако разберат защо си е направил труда да дойде тук?
Малко отвратен и потиснат, Клайд се обърна и тръгна обратно, защото неочаквано почувства, че не представлява съвсем нищо.
Стаята, която Клайд нае същия ден с помощта на госпожа Брейли, се намираше на Торп Стрийт — улица много далече по качество, ако не по разстояние, от онази, където живееше чичо му. Във всеки случай разликата бе достатъчна, за да пресече окончателно растящото у него самомнение на човек, който в края на краищата е негов близък. Съвсем обикновените сиви, кафяви или жълтеникави къщи бяха опушени или разнебитени, но голите и брулени от зимния вятър дървета въпреки пушека и прахоляка като че ли говореха, че е близо новият живот — листата и цветята на май. И все пак, когато навлезе в тази улица с госпожа Брейли, той видя много сиви и неприветливи фигури на мъже, момичета и попреминали стари моми, приличащи по всичко на водачката му, които се прибираха от няколкото фабрики оттатък реката. А на вратата госпожа Брейли и Клайд бяха посрещнати от не чак много учтива жена с чиста престилка от оксфорд върху тъмнокафява рокля, която ги заведе в стая на втория етаж, не много малка, нито зле наредена, и заяви, че може да я има за четири долара седмично без храна или за седем и половина с храна — предложение, което той реши да приеме, като взе пред вид думите на госпожа Брейли, че стаята е малко по-добра от тези, които би получил другаде за същите пари. И направо реши, след като поблагодари на госпожа Брейли, да си остане тук, а малко по-късно седна да вечеря с малка група служещи в складове и фабрики, с каквито бе донякъде свикнал от Полина стрийт в Чикаго, преди да попадне в по-приятната атмосфера на „Юниън лийг“. След вечеря се запъти към главните улици на Ликъргъс и там видя такава тълпа от неугледни фабрични работници, каквато, съдейки за този квартал през деня, надали би очаквал да зърне плъзнала вечер: момичета и момчета, мъже и жени от различни националности и типове — американци, поляци, унгарци, французи, англичани, — у повечето от които, ако не у всички, се долавяше нещо особено, невежество, тъпота или недодяланост, или известна липса на вкус, живост или смелост, което налагаше върху всички тях печата на този свят на социална нужда, видян от него едва същия следобед. Все пак по някои улици и в някои магазини, особено тези по-близо до Уикейджи Авеню, се срещаха момичета и млади мъже от по-приемлив тип, които можеше да принадлежат и без съмнение принадлежаха към средата на чиновниците в различните предприятия отвъд реката: те бяха спретнати и живи.
