Но следващия ден — неделя — прекара скучно и обикаля града сам. Защото, оказа се, Дилърд бил принуден да се върне по някаква причина във Фонда и не можа да устои на споразумението. Обаче когато видя Клайд в понеделник вечер, той му съобщи, че в сряда в сутерена на протестантската черква на Дигби авеню щяло да има вечеринка с бюфет. И според младия Дилърд това обещавало да бъде интересно.
— Можем просто да отидем там и да подърдорим с момичетата — беше обяснението на Дилърд. — Искам да се запознаете с вуйчо и леля. Те са добри, мили хорица. А и момичетата са симпатични. Не са никак заспали. После, към десет, можем да се измъкнем, разбирате, и да отидем или при Зела, или при Рита. У Ритини има по-хубави плочи, но у Зелини е най-хубаво за танцуване. Между другото, случайно да сте си донесли фрака? — попита той.
Понеже в отсъствието на Клайд беше вече поразгледал стаята му, която се намираше над неговата, на третия етаж, и беше видял само един обикновен куфар, а голям куфар и фрак явно нямаше, Дилърд реши, че макар бащата на Клайд да държи хотел, а Клайд да е работил в „Юниън лийг“ в Чикаго, той трябва да е много равнодушен към дрехите, необходими за обществото. Или пък в противен случай се мъчи да се издържа сам, без ничия помощ, и си калява характера. Това не беше съвсем по вкуса му. Човек не бива никога да пренебрегва елементарните изисквания на обществото. Въпреки всичко Клайд беше Грифитс, а това бе достатъчно да го накара да му прости почти всичко, поне засега.
— Не, не съм — отговори Клайд, който не беше съвсем сигурен дали си струва да се впуска в това приключение… дори и сега, въпреки самотността му, — но смятам да си купя.
Беше вече мислил, след като дойде в Ликъргъс, за тази липса и възнамеряваше да похарчи поне тридесет и пет долара от спестените напоследък с тежък труд пари, за да се снабди с такъв костюм.
Дилърд продължи да дърдори за това, че макар семейството на Зела Шумън да не било богато, те живеели в собствена къща и тя ходела с много добри момичета. Също и Рита Дикърмън. Бащата на Зела имал виличка на езеро Екърт близо до Фонда. Като настъпело лятото, а с него и отпуските и приятните съботни и неделни дни, той и Клайд, при положение че Клайд хареса Рита, можели да отидат там за известно време на гости, понеже Рита и Зела били почти неразделни. А били и хубави!
— Зела е черноока, а Рита руса — добави той с въодушевление.
За Клайд бе интересен фактът, че момичетата са хубави и че най-неочаквано при сегашната му самотност Дилърд така много му се докарва. Но дали беше разумно толкова да се сближава с него? Там беше въпросът, защото в края на краищата не знаеше още нищо за него. А от държането на Дилърд, от лекомисления му възторг долови, че момичетата го интересуват много повече с известната свобода или прикрита разпуснатост, с която се отличават, а не с висотата на положението, което заемат в обществото. А не беше ли тъкмо това, което го докара до провал в Канзас сити? Именно в Ликъргъс трябва да го забравя най-малко, щом се стреми да постигне нещо повече, отколкото досега.
И все пак в сряда в осем и половина вечерта те излязоха — Дилърд и изпълненият с нетърпеливо очакване Клайд. Към девет часа бяха вече сред блъсканицата на една от тези полурелигиозни, полусветски, полублаготворителни църковни сбирки, целта на които е да се съберат средства за църквата, а главното предназначение — да създадат случай за по-възрастните членове да поклюкарстват, а за по-младите — да покритикуват и доста оживено, макар и прикрито, да поухажват и пофлиртуват. Имаше кътове за продажба на какво ли не — от сладкиши, торти и сладолед до дантели, кукли и всевъзможни украшения, пожертвани от енориашите и продавани в полза на църквата. Тук бяха пасторът, преподобният Питър Изрилз, и съпругата му. А също и вуйчото и лелята на Дилърд — много жизнена и все пак безинтересна двойка, която, както Клайд почувства, не играеше никаква роля в обществото тук. Бяха твърде приветливи и извънредно общителни по специфичен махленски начин, при все че Гроувър Уилсън като закупчик на „Старк и сие“ се мъчеше от време на време да си придаде сериозен и важен вид.
Беше нисичък, набит мъж, който като че ли не умееше да се облича много добре и не можеше да си го позволи. В противоположност на почти безупречното облекло на племенника собственият му костюм съвсем не му стоеше добре. Беше неогладен и малко мръсен. Връзката също. Той имаше навика да си потрива по чиновнически ръцете, да смръщва вежди и от време на време да се почесва по врата, сякаш се готви да каже нещо крайно важно, което му коства дълбок размисъл. А пък нищо, което изричаше, както дори и Клайд можеше да отсъди, нямаше никакво значение.
