Но като не беше сполучил досега, много се интересуваше и завиждаше на онези, които го имаха — много повече дори и от Клайд. Великолепието и развлеченията на първите семейства в Ликъргъс му правеха огромно впечатление — разните Никълсън, Старк, Хариът, Грифитс, Финчли и така нататък. И когато няколко дена след пристигането на Клайд се научи за неговата малко косвена връзка с това общество, дълбоко се заинтересува. Как? Един Грифитс! Племенник на богатия Самюъл Грифитс от Ликъргъс! И в този пансион! До него, на същата тази трапеза! Веднага интересът му се изостри дотам, че реши непременно, колкото може по-скоро да завърже познанство с новия съквартирант. Ето на вратата му чука един истински случай да навлезе в светското общество — съединително звено с едно от най-личните семейства в Ликъргъс! А освен другото, не е ли той млад, привлекателен и вероятно честолюбив като самия него — човек, с когото да се сприятели, ако може? И той веднага започна да любезничи с Клайд. Просто не можеше да повярва на късмета си.
Така Дилърд побърза да му предложи да излязат на разходка — тъкмо давали някакъв филм в „Мохок“, който бил чудесен — много динамичен. Не иска ли Клайд да отидат? И поради неговата спретнатост, елегантност — нотка на нещо, което беше далече от скуката или твърде голямата практичност на работниците във фабриката и останалите обитатели на пансиона — Клайд бе разположен да се сближи с него.
Но после си помисли, че големите му роднини са тук и той трябва да бъде предпазлив. Кой знае, би могло да се окаже голяма грешка тъй необмислено и лесно да завързва подобни познанства. Семейство Грифитс, както и цялото общество, към което принадлежи, както Клайд се досещаше по общото държане на всички, които се опитваха да общуват с него, трябва да стои много настрана от простите хора тук. Ръководен повече от инстинкта, отколкото от разума, той беше склонен да остава на разстояние и да си придава вид на превъзходство — още повече поради факта че хората (включително в случая и този младеж), спрямо които прилагаше тази тактика, като че ли му оказваха още по-голямо уважение. И макар и да излезе сега с този нов познат — след горещи и дори по естеството си умоляващи покани, — все пак излезе с опасение. А Дилърд веднага изтълкува отчужденото му и снизходително държане като белег на „класа“ и „връзки“. Като си помислеше, че го е срещнал в този скучен, глупав пансион тук! И то при пристигането му — в самото начало на кариерата му тук!
И затова се държеше направо угодливо, при все че имаше по-добра служба от Клайд и печелеше повече от него — двадесет и два долара седмично.
— Предполагам, вие ще прекарвате голяма част от времето си с вашите роднини и приятели тук — подметна той при първата им разходка и след като бе измъкнал толкова сведения, колкото Клайд пожела да му даде, което се равняваше почти на нищо, докато сам той разправи някои доста поукрасени подробности от своята биография. Баща му бил собственик на галантериен магазин, сега Дилърд-младши дошъл тук да проучи нови методи и прочее. Имал тук вуйчо… работел при „Старк и сие“. Запознал се с неколцина (не чак много засега) симпатични хора в града, тъй като сам той не бил толкова отдавна тук — едно на друго четири месеца.
Но роднините на Клайд!
— Кажете, чичо ви трябва да има повече от един милион, нали? Тия къщи на Уикейджи авеню положително ги бива. Не можете видя по-хубави нито в Олбъни, нито в Ютика, нито дори в Рочестър. Вие сте племенник на самия Самюъл Грифитс, нали? Какво думате! Е, това положително ще има голямо значение за вас. Бих искал и аз да имам такива връзки. Щях да ги използвам, и как още!
Той загледа Клайд с възхищение и блаженство и чрез него Клайд усети още повече колко важна наистина бе тази кръвна връзка. Като си помислеше колко много значеше тя за този непознат младеж!
— О, не зная — отвърна Клайд уклончиво и все пак много поласкан от предположението за такава близост с чичо му. — Аз дойдох, за да изуча производството на яки, нали знаете? Не за да се забавлявам насам-натам. Чичо ми иска да си гледам работата много добре.
— Разбира се, разбира се. Зная го как е — отговори Дилърд, — същото, което ми разправя и моят вуйчо. Иска само да си гледам работата и да не се забавлявам много-много. Той, знаете ли, е закупчик при „Старк и сие“. Но все пак човек не може само да работи цялото време. Трябва и да се повесели.
— Да, това е вярно — забеляза Клайд, за първи път в живота си с известно снизхождение.
Повървяха няколко минути в мълчание. После Дилърд попита:
— Танцувате ли?
— Да — отговори Клайд.
