Същото можеше да се каже и за дебелата и едра госпожа Уилсън, която стоеше до него, докато той се мъчеше да се покаже достоен за важния си събеседник. Тя само разтягаше уста в сияеща усмивка. Беше почти масивна, розова, с очертаваща се двойна брадичка. Госпожа Уилсън само се усмихваше и усмихваше, главно защото бе по природа добродушна и се стараеше да се покаже откъм по-добрата си страна тук, но в частност понеже Клайд беше именно това, което беше. Защото, както Клайд можеше сам да разбере, Уолтър Дилърд не беше губил време да внуши на сродниците си, че той е Грифитс. А също, че се е запознал и сприятелил с него и сега го въвежда в местното общество.
— Уолтър ни разправи, че сте отскоро тук и сте дошли да работите във фабриката на чичо ви. Разбирам, че сега живеете при госпожа Къпи. Не я познавам, но винаги съм чувала, че държи много порядъчен, изискан пансион. Господин Парели, който живее при нея, е мой съученик. Но сега почти не го виждам. Запознахте ли се вече с него?
— Не, не съм — отговори й Клайд.
— Знаете, ние ви чакахме за вечеря миналата неделя, но Уолтър трябваше да отиде у дома си. Заповядайте тия дни. Когато пожелаете. Много ще се радвам. — Тя широко се усмихна и сивокафеникавите й очички заблестяха.
Клайд разбра, че поради славата на чичо му на него гледат всъщност като на рядка находка в обществено отношение. И така беше и с другите в тази компания: и стари, и млади — преподобния Питър Изрилз и съпругата му; господин Майка Бъмпъс, местен търговец на печатарски мастила и неговите жена и син; господин и госпожа Максимилиан Пик (господин Пик се занимаваше с търговия на едро и дребно на сено, зърно и друг фураж); господин Уитнес, цветар, и госпожа Труп, местна посредничка по продажба на недвижими имоти. Всички знаеха Самюъл Грифитс и семейството му по име и на всички им се виждаше доста интересно и странно Клайд, истински племенник на такъв богаташ, да бъде тук в тяхната среда. Единствената беда беше, че Клайд се държеше много меко и не толкова внушително, колкото трябваше — не тъй предизвикателно и надменно. А повечето от тях бяха от този тип, който уважава безочливостта, дори привидно и да я осъжда.
Що се отнася до младите момичета, това се забелязваше още повече. Защото Дилърд недвусмислено подчертаваше пред всекиго тези важни роднински връзки на Клайд:
— Това е Клайд Грифитс, племенникът на Самюъл Грифитс, братовчед на господин Гилбърт Грифитс, нали знаете? Той е наскоро пристигнал тук да изучава производството на яки във фабриката на чичо си.
И Клайд, който си даваше сметка колко плитка е тази лъжа, все пак се чувстваше немалко доволен и поласкан от впечатлението, произвеждано от тези думи. Колко нагъл бе този Дилърд! Безочливостта, с която покрай Клайд си позволяваше да се държи покровителствено с тези хора! В случая той непрекъснато водеше Клайд ту тук, ту там и не го оставяше сам почти нито за миг. Всъщност беше решил всички, които познаваше и харесваше между момичетата и младежите, да узнаят кой е и какво е Клайд и че именно той ги запознава с него. Също така тези, които не харесваше, трябваше да се видят с него колкото може по-накратко — да не бъдат запознати изобщо. „Тя не представлява нищо особено. Баща й е само съдържател на малък гараж. Не бих си губил времето с нея, ако съм на ваше място.“ Или: „Той не е нищо. Обикновен продавач в нашия магазин.“ В същото време по отношение на някои други Дилърд се топеше от усмивки и комплименти или в най-лошия случай се мъчеше да извини недостатъчно високото им положение.
После Клайд бе запознат със Зела Шумън и Рита Дикърмън, които по някои собствени съображения, като едно от немаловажните от тях беше желанието да изглеждат по-опитни и по-запознати със светските обичаи, пристигнаха малко по-късно. И беше вярно, както Клайд откри по-сетне, че те бяха действително по-други — не толкова прости и ограничени, колкото почти всички момичета, с които Дилърд го бе запознал досега. Не държаха чак толкова на религията и морала, колкото другите. И както дори и Клайд забеляза при запознаването, бяха тъй жадни да си позволят неблагочестиви удоволствия, без да го признаят, колкото бе възможно да го направят и да не увредят на доброто си име. Ето защо в самото им държане, в начина, по който се запознаха, както му се стори, имаше нещо по-различно от това на останалите в тази църковна група — не непременно нещо нездраво в морално или религиозно отношение, но по-скоро много по-свободно, по-малко потиснато, по-малко сдържано, отколкото у другите.
— А, значи, вие сте господин Клайд Грифитс! — забеляза Зела Шумън. — Божичко, че вие много приличате на братовчед си, нали? Толкова често го виждам да минава с колата си по Централния булевард. Уолтър ни разправи всичко за вас. Харесва ли ви Ликъргъс?
