— Хм, той не е нещо особено — отговори Гилбърт много сдържано, много самоуверено (качество, което винаги възхищаваше баща му). — Не е лош, предполагам. Може и да се отрака. Но не ми прави впечатление на човек, който ще напредне кой знае колко в тая работа. Няма почти никакво образование, нали знаеш. Всеки може да разбере това. Освен другото не изглежда чак толкова предприемчив и енергичен. Прекалено е мек, струва ми се. Все пак не искам да кажа нищо лошо за него. Може да го бива. Ти го харесваш и аз може да греша. Но все ми се ще да вярвам, че истинската мисъл, която го е накарала да дойде тук, е била, че ти ще направиш за него повече, отколкото за някой друг само защото е твой роднина.
— О, така ли смяташ. Е, ако е мислил тъй, той е сгрешил. — Но в същото време Самюъл Грифитс добави със закачлива усмивка: — Може да не е чак толкова непрактичен, колкото го мислиш. Много отскоро е тук, за да можем правилно да отсъдим, нали? Не ми направи такова впечатление в Чикаго. Освен това има доста местенца, за които би се оказал подходящ, без да загубим много нещо, нали, дори и да не е най-надареният човек в света. Ако се задоволи да живее с малка длъжност, то си е негова работа. Не мога да предотвратя това. Във всеки случай не искам още да го отпращам, нито да го оставя да работи на парче. Не би изглеждало добре. В края на краищата той ни е роднина. Нека поработи още малко, а ти наблюдавай как се справя.
— Добре, началство — отговори синът, който се надяваше, че баща му със своята разсеяност ще остави Клайд, където си е — на най-ниската длъжност, каквато имаше във фабриката.
Обаче за негово голямо неудоволствие Самюъл Грифитс добави:
— Ще трябва да го поканим на вечеря някой ден, и то по-скоро, нали? Мислил съм за това, но все не можех да се занимая с този въпрос по-рано. Отдавна трябваше да поговоря с майка ти. Той още не е идвал у нас, нали?
— Доколкото зная, не — отговори Гилбърт кисело. Това съвсем не му харесваше, но беше твърде тактичен, за да се изкаже против тъкмо сега. — Предполагам, че сме чакали ти да кажеш нещо по въпроса.
— Прекрасно — продължи Самюъл, — в такъв случай узнай къде живее и го покани. Идущата неделя няма да е лошо, ако не сме заети с нещо друго. — Забелязал мярналото се в очите на сина му съмнение или неодобрение, той додаде: — В края на краищата Клайд е мой племенник и твой братовчед, Гил, и ние не можем съвсем да го пренебрегнем. Това не би било правилно, знаеш. По-добре поприказвай с майка си довечера, или аз ще го направя, и уреди тоя въпрос.
Той затвори чекмеджето на писалището, в което търсеше някакви книжа, стана, взе си палтото и шапката и напусна кабинета.
Като последица от това разискване на Клайд бе изпратена покана за следващата неделя — да заповяда в шест и половина и вземе участие в семейната вечеря. В неделните дни в един и половина се поднасяше официалният семеен обед, на който обикновено се канеха едни или други от местните или дошли от другаде приятели на семейството. Към шест и половина почти всички гости се разотиваха, а понякога излизаха и едно-две от децата, после на господин и госпожа Грифитс и Майра им поднасяха студена вечеря — Бела и Гилбърт обикновено не оставаха у дома.
В този случай обаче, както госпожа Грифитс, Майра и Бела взеха общо решение, щяха да присъстват всички с изключение на Гилбърт, който поради несъгласието си и друг ангажимент обясни, че ще поседи само мъничко, преди да излезе. Така, както той със задоволство отбеляза, Клайд щеше да бъде приет и забавляван вероятно без да се наложи да се среща и да бъде представян, и да се дават обяснения кой е на такива по-важни техни познати, които биха могли да се отбият следобед. А самите те щяха да имат също възможност да го поогледат и да решат какво наистина мислят за него, без да се изложат по някакъв начин.
Междувременно отношенията му с Дилърд, Рита и Зела навлязоха в нова фаза, която поради проблема, който повдигаше, щеше да бъде повлияна тъкмо от това решение на семейство Грифитс. Защото след вечерта в дома на Зела Шумън, въпреки тогавашното колебание на Клайд, тримата, включително и самата Рита, все още бяха убедени, че той трябва или би могъл да бъде покорен от прелестите й и затова му се правеха намеци, а най-сетне му се отправи и недвусмислена покана от страна на Дилърд, в смисъл че поради установеното приятелство между него, Клайд и тези две момичета биха могли да отидат някъде в събота и неделя — за предпочитане в Ютика или Олбъни. Момичетата щели да дойдат, разбира се. Дилърд щял чрез Зела да уговори това с Рита за Клайд, ако той изпитвал някакво съмнение или страх да повдигне такъв въпрос.
— Нали знаете, че тя ви харесва. Зел ми разправяше оня ден как Рита й казала, че сте сладур. Кавалер, а? — И той мушна Клайд закачливо и фамилиарно — за Клайд постъпка много по-неприемлива в този нов и по-издигнат свят, в който се намираше сега, отколкото щеше да е в друг случай, особено като вземеше под внимание за какъв го смятат тук.
