С прочитането на писмото Клайд, който в течение на цялото това мълчание и изпълнението на задълженията си в отделението за декатиране (крайно неприятни за него) започваше все повече и повече да се гнети от мисълта, че в края на краищата този опит може да се окаже напразен и ще му бъде отказан всякакъв досег с важните му роднини, сега бе окрилен от най-романтични, а следователно и неосъществими надежди. Защото — ето, не лежеше ли пред него това смайващо писмо с неговото „Ще се радваме да Ви видим“, което като че ли значеше, че те може и да не мислят чак толкова лошо за него. Господин Самюъл Грифитс не е бил в Ликъргъс през цялото това време. Ето причината. Сега най-сетне ще види леля си и братовчедките, и наредбата на тази великолепна къща. Трябва да е много разкошна. Може дори да го вземат под свое покровителство след това — кой знае? Но какъв късмет, че са се заинтересували от него тъкмо сега, когато беше готов да повярва, че няма да се заинтересуват. И веднага интересът, както и слабостта му към Рита (да не говорим за Зела и Дилърд), започна да се изпарява. Как! Да се събира с хора, стоящи на толкова по-ниско стъпало на обществената стълба от него — един Грифитс! — и да изложи на опасност връзката си с това важно семейство? Никога! Би било голяма грешка. Не го ли доказваше дошлото тъкмо навреме писмо? За щастие (какво щастие!) бил е достатъчно разумен да не се обвърже още в никакво отношение. И тъй сега, без много да се тревожи, налагаше му се да постъпва така, че постепенно да сложи край на познанството си с Дилърд — да се премести от госпожа Къпи, ако е необходимо, или да каже, че чичото му е направил бележка… каквото и да е, само да не се движи повече с тази компания. Не бива. Това би поставило в опасност изгледите му във връзка с новото развитие на нещата. И вместо да се тревожи за Рита и Ютика, той започна отново да си рисува подробности от частния живот на Грифитсови, привлекателните места, където сигурно ходят, интересните хора, с които вероятно дружат. И веднага се замисли за нуждата от фрак или поне смокинг. Така на другата сутрин той получи разрешение от господин Кемърър да излезе в единадесет и да се върне чак в един и през това време успя да намери смокинг, панталони и лачени обувки, а също и бяло копринено шалче, които купи със спестените вече пари. Така издокаран се почувства сигурен. Положително ще направи добро впечатление.
И цялото време между този ден и неделя вечер, вместо да мисли още за Рита или Дилърд и Зела, мисли за представящия му се случай. Явно, да бъде допуснат в кръга на такива величия, бе събитие.
Единствената пречка за всичко това, както ясно долавяше сега, беше същият този Гилбърт Грифитс, който всеки път, когато го срещнеше някъде, го оглеждаше с такъв неприязнен, студен поглед. Може би и той щеше да е там и тогава вероятно ще възприеме покровителственото си отношение, за да накара Клайд да почувства подчиненото си положение, ако се поддаде, а Клайд имаше от време на време слабостта да допуска, че може и да се поддаде. И без съмнение, ако той (Клайд) си позволи да се държи прекалено самонадеяно в присъствието на семейството, по всяка вероятност Гилбърт ще го накара после да си плати по някакъв начин във връзка с работата му във фабриката. Би могъл например да се погрижи баща му да чува само неблагоприятни неща за него. Но, разбира се, ако продължават да го държат в това проклето отделение за декатиране и не му дават никаква възможност да се прояви, каква надежда може да има да постигне нещо или да стане „някой“? Просто нямаше късмет, щом още при пристигането си тук трябваше да открие, че същият този Гилбърт толкова много прилича на него и е толкова против него, без да има някаква явна причина.
Обаче въпреки всичките си съмнения Клайд реши да използва този случай колкото може по-добре и затова в неделя в шест часа вечерта се запъти към дома на Грифитсови с обтегнати нерви поради предстоящото изпитание. А когато стигна главния вход — голяма сводеста порта от ковано желязо, която се отваряше към широка, виеща се, настлана с тухли пътека, водеща до парадната врата, — той повдигна тежкото резе, с което се затваряше портата, почти разтреперан, като пред някое приключение. Докато се приближаваше по пътеката, изпитваше чувството, че може да е прицелна точка на наблюдаващи критични погледи. Може би господин Самюъл Грифитс, господин Гилбърт Грифитс или една от двете му сестри го гледат сега иззад тежките завеси на някой прозорец. На долния етаж няколко светлинки блещукаха с меко, приканващо сияние.
