Това настроение обаче бе краткотрайно. Защото скоро един слуга отвори вратата, взе палтото му и го покани в много голяма всекидневна, която му направи дълбоко впечатление. Дори след „Грийн Дейвидсън“ и „Юниън лийг“ стаята му се видя прекрасна. В нея имаше толкова много хубави мебели, скъпи килими и завеси! В голяма и висока камина гореше огън, а пред нея бяха наредени няколко канапета и кресла. Имаше лампи, стенен часовник и голяма маса. В момента нямаше никой, но след малко, докато Клайд се въртеше и озърташе, зад него, където широко стълбище водеше към горните стаи, се чу шумолене на коприна. И оттам видя към него да се приближава госпожа Грифитс, блага жена, слаба и с повехнал вид. Но тя вървеше пъргаво, държеше се любезно, макар и сдържано, какъвто й беше обичаят, и след като побеседваха няколко минути, Клайд се отпусна и се почувства горе-долу добре в нейно присъствие.
— Моят племенник, предполагам — усмихна се тя.
— Да — отговори Клайд просто и поради нервността си с необикновено достойнство. — Аз съм Клайд Грифитс.
— Много се радвам да ви видя и да ви приема в нашия дом — заговори госпожа Грифитс с известен апломб, който най-сетне бе придобила след дълги години общуване с местното висше общество. — Децата ми също ще се радват, разбира се. Бела не е тук в момента, нито Гилбърт, но скоро ще си дойдат, предполагам. Съпругът ми си почива, но току-що го чух да се размърдва, значи, след една-две минутки ще слезе долу. Няма ли да поседнете тук? — Тя посочи с ръка голямо канапе помежду им. — В неделя ние вечеряме почти винаги сами и затова реших, че ще е много приятно да прекарате вечерта само с нас. Как ви харесва Ликъргъс?
Тя се настани на едно от големите канапета пред огъня и Клайд доста неловко седна на прилично разстояние.
— О, много ми харесва — отговори той, като се помъчи да попадне в тон с нея и се усмихна. — Разбира се, аз съм видял досега твърде малко, но каквото съм видял, ми е харесало. Тая улица е една от най-хубавите, които съм виждал — добави той с въодушевление. — Къщите са толкова големи, градините тъй хубави!
— Да, ние тук в Ликъргъс се гордеем с Уикейджи авеню — засмя се госпожа Грифитс, която непрекъснато се възхищаваше от изяществото и „класата“ на собствената си къща на тази улица. Тя и мъжът й тъй дълго се бяха изкачвали до това положение. — Всеки, който види Уикейджи, изглежда, остава със същото впечатление. Улицата е била прокарана преди, много години, когато Ликъргъс е бил просто селце. Едва през последните петнадесетина години тя стана толкова хубава, каквато е сега… Но вие трябва да ми разкажете нещо за майка си и за баща си. Никога не съм ги виждала, нали знаете, макар че съм чувала моят съпруг често да говори за тях… всъщност само за брат си, разбира се — поправи се тя. — Не вярвам да е виждал някога майка ви. Как е баща ви?
— Добре е, благодаря. Мама също — отговори простичко Клайд. — Сега те живеят в Денвър. Наистина ние живяхме известно време в Канзас сити, но преди три години те са се преместили. Имах писмо от майка едва онзи ден. Пише ми, че всичко е добре.
— Значи, вие кореспондирате с нея, така ли? Това е мило. — Тя се усмихна, защото сега вече се беше заинтересувала от Клайд и харесала външния му вид. Изглеждаше толкова спретнат и, общо взето, добре облечен, толкова приличаше на собствения й син, че отначало това я изненада и заинтригува. Може би Клайд беше по-висок, по-добре сложен, а следователно и по-хубав, само че тя никога не би го признала. Макар да проявяваше понякога нетърпимост и високомерие дори спрямо майка си и се държеше с престорена обич, както по навик, така и защото наистина не я обичаше, Гилбърт все пак беше за нея динамична и настойчива личност, която слагаше себе си и собствените мнения пред всичко друго. Клайд бе по-мек, по-нерешителен, несръчен. Енергията на нейния син вероятно се дължеше на вродените способности на мъжа й и същата жилка у някои роднини от нейна страна, които имаха много общо с Гилбърт, докато по-малката енергичност на Клайд навярно идваше от липсата на качества у родителите му.
След като реши този въпрос в полза на сина си, госпожа Грифитс тъкмо се канеше да пита Клайд за неговите сестри и братя, когато се появи Самюъл Грифитс. Той измери изправилия се Клайд с изпитателен поглед, остана много доволен, поне от външния му вид, и каза:
— Ето те най-после, а? Вярвам, че са те настанили и без моята намеса.
— Да, господине — отговори Клайд много почтително и с лек поклон: намираше се пред такъв голям човек.
— Чудесно. Сядай! Сядай! Много се радвам, че са те назначили. Чух, че сега работиш долу в отделението за декатиране. Не е чак много приятно място, но не е и лошо, за да започне човек най-отдолу. Понякога най-добрите хора оттам започват. — Той се усмихна й добави: — Аз не бях в града, когато си пристигнал, иначе щяхме да се видим.
