— Да, господине — отговори Клайд, който не се реши пак да седне, докато господин Грифитс не се отпусна в много голямо меко кресло до канапето. А чичо му, след като видя Клайд сега с обикновен смокинг, елегантна риза и черна връзка, а не с униформата на клуба, както го беше видял в Чикаго, бе склонен да сметне, че е дори по-привлекателен от преди — не чак толкова посредствен и безличен, както му го представи неговият син. Все пак, понеже съзнаваше необходимостта от сила и енергия в деловия свят, а му се струваше, че на Клайд тези качества несъмнено липсват, поиска му се Клайд да има в себе си повечко предприемчивост и жизненост. Това щеше да даде по-добро отражение върху реномето на семейство Грифитс и да бъде може би по-приятно за Гилбърт.
— Харесва ли ти, където си сега? — попита снизходително той.
— Хм, господине, по-право не бих казал, че особено ми харесва — съвсем откровено отговори Клайд. — Но нямам нищо против. Не е по-лошо от нещо друго за начало, струва ми се.
Мисълта му в този момент беше да подчертае пред чичо си, че е годен за нещо по-добро. А фактът, че братовчедът Гилбърт не присъстваше на разговора, му вдъхна смелост да го каже.
— Да, това е правилно схващане — доволен забеляза Самюъл Грифитс. — Признавам, че не е най-приятната част от производствения процес, но преди всичко е едно от най-съществените неща, които трябва да се знаят. Разбира се, в наши дни се иска време да напреднеш в каквато и да е работа.
Това накара Клайд да си зададе въпроса колко ли още ще го оставят в този мрачен сутерен.
Но докато си мислеше за това, появи се Майра, любопитна да го види, да разбере какъв е и много зарадвана да установи, че не е толкова безинтересен, колкото го бе изрисувал Гилбърт. Имаше нещо неспокойно в погледа на Клайд, забеляза тя — нещо плахо и умоляващо или търсещо, което веднага я заинтересува и й напомни може би за нещо у самата нея, понеже и тя не се ползваше с особен успех в обществото.
— Твоят братовчед Клайд Грифитс, Майра — малко небрежно рече Самюъл, когато Клайд се изправи. — Дъщеря ми Майра — добави той. — Това е младежът, за когото съм ви разправял.
Клайд се поклони и пое хладната, не особено жизнена ръка, протегната му от Майра, все пак с чувството, че тя го посреща по-дружелюбно, по-мило от другите.
— Надявам се, че ще ви хареса в Ликъргъс, щом вече сте дошли тук — заговори тя приветливо. — Ние всички го харесваме, само че след Чикаго, предполагам, не може да ви се види много интересен.
Тя се усмихна и Клайд, който се чувстваше много официално и сковано в присъствието на всички тези знатни роднини, отговори неловко „благодаря ви“ и тъкмо се канеше да седне, когато външната врата се отвори и влезе Гилбърт Грифитс. Бръмчене на мотор бе предшествано появяването му — мотор, който бе спрял пред големия вход на източната страна.
— Една минутка, Долдж — извика той на някого вън. — Няма да се забавя. — След това се обърна към семейството и добави: — Моля да ме извините, ей сега ще се върна.
Той се втурна към стълбището в дъното и като се върна след малко, хвърли на Клайд (не и на другите) същия леден и пренебрежителен поглед, с който толкова го измъчваше във фабриката. Носеше светло палто за шофиране, с колан и много ярко раирано, тъмен кожен каскет и големи шофьорски ръкавици, които му придаваха почти военен вид. След като кимна доста сдържано на Клайд и добави „Здравейте“, той сложи покровителствено ръка върху рамото на баща си и продължи:
— Здравей, татко. Здравей, мамо. Съжалявам, че не мога да остана с вас тая вечер. Но аз току-що дойдох от Амстердам2 с Долдж и Юстис, за да вземем Констанс и Джаклин. Събираме се у Бриджмънови. Но призори ще се върна. Във всеки случай ще бъда на работа. Наред ли ти е всичко, господин Грифитс? — обърна се той към баща си.
— Нямам от какво да се оплача — отговори Грифитс старши. — Но ти май се каниш да гуляеш цяла нощ, а?
— О, не съм искал да кажа такова нещо — възрази синът, без да обръща някакво внимание на Клайд. — Искам да кажа само, че ако не успея да се върна до два, ще остана да спя там, разбираш ли? — Той пак добродушно потупа баща си по рамото.
— Надявам се, че няма да караш тая кола така лудо, както винаги — недоволно подхвърли майка му. — Това съвсем не е безопасно.
— Петнадесет мили в час, мамо. Аз зная правилника. — Той високомерно се усмихна.
Клайд неволно забеляза тона на снизхождение и авторитета, с който бе казано всичко това. Явно тук, както и във фабриката, той беше човек, с когото трябваше да се съобразяват. Освен бащата тук май нямаше никой, който да се ползува с неговото уважение. „Какво надменно държане“ — помисли си Клайд.
Колко прекрасно е сигурно да си син, който, без да е трябвало да спечели всичко това, може да заема такова положение, да се смята за толкова важен, да упражнява такава власт и авторитет. Този младеж можеше, както явно и правеше, да подчертава своето превъзходство и да му говори с такова безразличие. Но какво ли е да бъдеш такъв младеж, да разполагаш с такава власт!
