В този момент една прислужница съобщи, че вечерята е сложена, и Гилбърт тозчас си тръгна. В същото време всички наставаха и госпожа Грифитс попита прислужницата:
— Бела не е ли телефонирала?
— Не, госпожо — отговори слугинята, — още не.
— Добре, кажете на госпожа Трюсдейл да се обади у Финчли и да види дали е там. Кажете й, че съм заръчала да се върне веднага.
Прислужницата излезе за миг, докато всички се запътиха към обедната, разположена на запад от стълбището в дъното. И пак, както Клайд видя, това бе разкошно наредена стая в светлокафяв цвят, с дълга, украсена с резба орехова маса по средата, която очевидно се използваше само в специални случаи. Беше обкръжена от столове с високи облегалки и осветена от сложени на нея на равни разстояния канделабри. Отзад, в просторна полукръгла ниша с по-нисък таван, гледаща към градината на юг, имаше сложена за шест души по-малка маса. Щяха да вечерят в нишата — много по-различно, отколкото Клайд бе, кой знае защо, очаквал.
Седнал много удобно, Клайд трябваше да отговаря на редица въпроси, главно за неговите близки, за живота си в миналото и сега, на колко години станал баща му, ами майка му, на кои места са живели, преди да се преместят в Денвър, колко братя, и сестри има, на колко години е сестра му Еста, с какво се занимава, харесва ли на баща му да бъде съдържател на хотел, каква работа е вършил баща му в Канзас сити, колко време е живяло семейството там.
Клайд бе доста разтревожен и смутен от този поток въпроси, които тежко и важно му задаваха Самюъл Грифитс и жена му. А по колебливите отговори на Клайд, особено относно живота на семейството в Канзас сити, двамата заключиха, че смущението и безпокойствието му се дължат на някои от въпросите. Те го отдаваха, разбира се, на крайната бедност на роднините им. Защото при въпроса „Предполагам, че сте постъпили на работа в хотел в Канзас сити, след като напуснахте училището, нали?“ Клайд силно се изчерви, като си помисли за случая с откраднатата кола и колко малко всъщност е ходил на училище. Положително не му харесваше мисълта да свързват живота му със службата в хотел в Канзас сити, а особено в „Грийн Дейвидсън“
Но за щастие в този миг вратата се отвори и влезе Бела, придружена от две девойки, които, както Клайд можеше веднага да разбере; принадлежаха към това общество. Колко различни бяха те от Рита и Зела, които доскоро толкова много бяха смущавали мислите му! Той не позна Бела, разбира се, докато тя не заговори по най-фамилиарен начин на родителите си.
Но другите! Едната беше Сондра Финчли, тъй често споменавана от Бела и майка й — такова елегантно, гордо и сладко момиче Клайд не бе виждал никога, тъй различно от всички други, които бе познавал, и тъй надменно. Беше облечена с плътно прилягащ костюм тайор, който подчертаваше всички линии на снагата й и изпъкваше още повече благодарение на тъмната кожена шапчица, кокетно нахлупена над очите. На врата й имаше кожена ивичка в същия цвят. Тя водеше на кожена каишка френски булдог, а през едната й ръка бе прехвърлено чудно манто на черни и сиви квадрати, не много очебийни, но все пак създаващи впечатление за модно мъжко пардесю. В очите на Клайд тя беше най-очарователното женско същество, което бе виждал в живота си. Наистина впечатлението, което му направи, бе подобно на електрически ток — раздрусващо, то събуди у него странно парещо чувство: какво значи да искаш и да нямаш, да желаеш да спечелиш и въпреки това да знаеш почти със смъртна болка, че не ти е отредено да получиш от нея дори и поглед. Това го измъчваше и вълнуваше. Обземаше го ту остро желание да си затвори очите, за да не я вижда, ту да не ги сваля — така дълбоко бе пленен.
Но тя, дори и да го бе видяла, отначало с нищо не показа това, а възкликна на кучето си:
— Слушай, Бисел, ако не се държиш прилично, ще те изведа вън и ще те вържа там. Ах, май че няма да мога да остана нито миг, ако той не се държи по-добре! — Кучето бе видяло домашната котка и се дърпаше към нея.
До нея имаше друга девойка, която не се хареса на Клайд толкова, но въпреки всичко беше не по-малко хубава от Сондра и може би не по-малко привлекателна за някои мъже. Беше руса, със светла като лен коса, ясни бадемовидни зеленикавосиви очи, дребна, грациозна, котешка фигурка и умилкващи се котешки маниери. Веднага щом влезе, тя се плъзна през стаята към онзи край на масата, където седеше госпожа Грифитс, и тозчас замърка:
— Как сте, госпожа Грифитс? Много се радвам да ви видя пак. От доста време не съм идвала, нали? Но майка и аз не бяхме тук. Днес тя и Грант са в Олбъни. А пък аз срещнах Бела и Сондра у Ламбъртови. Вие си вечеряте в тих домашен кръг, а? Как си, Майра? — рече тя и като посегна през рамото на госпожа Грифитс, съвсем нехайно докосна Майра, сякаш това беше само проява на учтивост и нищо повече.
В това време Бела, която след Сондра се видя на Клайд безспорно най-очарователната от трите, казваше:
— О, аз съм закъсняла! Съжалявам, майко и татко. Нали ще ми простите тоя път?
