После, след известно време, прочете в ликъргъския вестник „Стар“, че на двадесети юни ще се състои годишният междуградски автомобилен парад на цветята и конкурс на градовете Фонда, Гловърсвил, Амстердам и Скинектъди, който тази година ще бъде в Ликъргъс и който ще е последното значително светско събитие, както го наричаше „Стар“, преди ежегодното преселение към езерата и планините на всички, които имаха възможност да отидат по такива места. И имената на Бела, Бъртин и Сондра, да не говорим за Гилбърт, бяха между състезателите, които ще защитават неопетненото име на Ликъргъс. А понеже това се падна в събота следобед, Клайд, облечен с най-хубавите си дрехи, но все пак с желанието да остане незабелязан между обикновените зрители, можа да види още веднъж девойката, която така го плени от пръв поглед: тя плаваше сред поток от бели рози и движеше ладията си с весло, покрито с жълти нарциси — това беше някаква изобразена с цветя, индианска легенда, свързана с реката Мохок. Черната коса на Сондра бе украсена по индиански с втъкнато жълто перо и тя бе достатъчно очарователна не само да грабне първата награда, но и да грабне отново сърцето на Клайд. Колко прекрасно бе да принадлежи човек към този кръг!
На същия парад видя и Гилбърт Грифитс, придружен от много хубава девойка, да шофира един от четирите макета, представляващи годишните времена. Гилбърт караше колата, която олицетворяваше зимата, и девойката до него — момиче от висшето общество — бе загърната с хермелини и заобиколена отвред с бели рози вместо сняг. Веднага след тях идваше друг макет, който представяше Бела Грифитс като пролет, забулена с въздушни одежди, приседнала до водопад от тъмни теменуги. Ефектът бе поразителен и събуди у Клайд копнежи за любов, младост и романтика, които бяха чаровни и все пак мъчителни за него. Може би в края на краищата не е трябвало да скъсва с Рита.
Междувременно той си живееше както преди, само че по-нашироко, поне както си мислеше. Защото първото, което му дойде наум веднага след като му повишиха заплатата, бе, че ще е по-добре да напусне пансиона на госпожа Къли и да си намери по-хубава стая в някой частен дом, макар и на по-неудобно за него място, но на по-хубава улица. Това щеше окончателно да прекъсне връзката му с Дилърд. А сега, понеже чичо му го беше повишил, някой изпратен от него или от Гилбърт би могъл да се отбие да го види за нещо. И какво щеше да си помисли такъв човек, ако го намереше в малка стаичка като сегашната?
Затова десет дена след повишаването и благодарение на известното име, което носеше, той има възможност да си осигури стая в една от по-хубавите къщи на една от по-хубавите улици — Джеферсън авеню, успоредна на Уикейджи авеню, но през няколко пресечки. Беше домът на вдовица, чийто мъж бил управител на фабрика и която даваше под наем две стаи без пансион, за да може да поддържа тази къща, понеже това надвишаваше възможностите на жена с нейното положение в Ликъргъс. А тъй като отдавна живееше в града и беше чувала много за семейство Грифитс, госпожа Пейтън обърна внимание не само на името, но и на приликата на Клайд с Гилбърт. И понеже това, също както и общият му външен вид, дълбоко я заинтересува, тя веднага му предложи извънредно хубава стая само за пет долара седмично и той веднага прие.
Във връзка с работата във фабриката обаче и въпреки факта, че беше взел такива смели решения по отношение на подведомствените му работнички, все пак невинаги успяваше да задържа мислите си само върху механическите подробности на всекидневните си задължения или да не мисли за окръжаващите го момичета, тъй като поне няколко от тях бяха привлекателни. Защото беше лято, краят на юни. И в цялата фабрика, особено към два, три или четири следобед, когато безкрайното еднообразие на работата като че ли втръсваше на всички, някакво безразличие доста близко до отмалялост, в някои случаи дори чувственост, завладяваше цялото предприятие. Имаше толкова много, жени и момичета от най-различен тип и с най-различен темперамент. Тук те бяха тъй далече от мъже и леки удоволствия в каквато и да било форма, всъщност съвсем сами с него. Пък и въздухът в помещението бе винаги тежък, изтощаващ, а през многото прозорци, стигащи от пода до тавана, се виждаше Мохок как тече, набраздена от дребни вълнички, с брегове, покрити с губера на зелена трева и на места засенени от дървета. Той винаги като че ли подсещаше за наслада, която човек би могъл да намери, ако броди край реката. А понеже работата на тези момичета бе тъй механична, че позволяваше мислите им да се реят от едно удоволствие към друго, в повечето случаи умът им се занимаваше със самите тях и какво биха правили, ако не бяха обвързани с работните си задължения.
