— Много бърза, а? Пък досега като че ли не забелязваше никоя от нас.
Двете се изгледаха с многозначителна усмивка, уязвени от избора му. Руза Никофорич гореше от ревност.
Причините едно момиче от типа на Робърта да търси работа при „Грифитс и сие“, и то такава работа, имат известно значение. Защото почти по същия начин, както и Клайд, тя беше горчиво разочарована от своето семейство и личния си живот. Робърта беше дъщеря на Тайтъс Олдън, земеделски стопанин в околностите на малко градче в окръга Мимико, петдесетина мили северно от Ликъргъс. И от ранна младост не беше видяла нищо друго, освен немотия. Баща й, най-малкият от тримата синове на Ифрейм Олдън, предишния собственик на стопанството, бе такъв несретник, че на четиридесет и осем години все още живееше в къщата, която била стара и се нуждаела от поправка по времето, когато му била завещана от бащата, а сега бе на границата на пълното разрушение. Самата сграда, по начало очарователен пример на прекрасния вкус, създал възхитителните къщурки с островърхи покриви, които красят улиците на всяко средно градче в Нова Англия, бе така западнала поради олющената боя, изтъркалите се шинди и липсващите плочи в старата пътечка, виеща се от портата до входната врата, че представляваше много печална гледка, сякаш кашляше и казваше: „Да, да, вижте на какъв хал съм.“
Вътрешността на къщата съответстваше на външния й вид. Дъските на пода и стълбите бяха разковани и от време на време скърцаха по най-зловещ начин. На някои прозорци имаше щори, на други нямаше. Мебели от по-стари и по-нови времена, но всичките в съвсем разнебитено състояние, се смесваха в доста неугледна наредба, която едва ли трябва да се описва.
Колкото за родителите на Робърта, те бяха прекрасен пример на този традиционен американизъм, който се противопоставя на фактите и почита илюзията. Тайтъс Олдън бе един от множеството личности, които се раждат, минават през света и умират, без някога да разберат нещо както трябва. Те се появяват, вървят слепешком и свършват в някаква мъгла. Както двамата си братя, и двамата по-стари и със същото почти мъгляво съзнание, Тайтъс стана земеделски стопанин, защото такъв е бил баща му. Беше тук, в това стопанство, понеже му е било завещано и понеже бе по-лесно да остане тук и да се мъчи да върши тази работа, отколкото да отиде някъде другаде. Беше републиканец, понеже баща му е бил републиканец и понеже този окръг беше републикански. Никога наум не му беше идвало, че може да бъде другояче. И също както в случая с политическите и религиозните си схващания, бе възприел всичките си съждения за право и криво от хората около себе си. Никоя сериозна, умна и правдива книга не била прочетена от член на това семейство — нито една! Но въпреки това те бяха чудесни хора, що се отнася до условностите, морала и вярата — честни, прями, богобоязливи и почтени.
Колкото до дъщерята на тези родители, въпреки природните дарби, които я правеха годна за нещо по-добро от онова, което предлагаше породилата я среда, тя все пак носеше в себе си поне отчасти отгласа на верските и нравствените схващания, преобладаващи около нея — възгледите на местните пастори и окръжаващите я миряни. Същевременно поради пламенния си, чувствен темперамент и богато въображение, когато стигна петнадесет-шестнадесет годишна възраст, тя бе изпълнена със старата като света мечта на всички Евини дъщери, от най-грозните до най-хубавите, нейната красота или чар някой ден, и то скоро, да плени омайно и най-неотразимо сърцето на един или неколцина мъже.
Стана тъй, че през цялото си детство и юношество бе принудена да вижда и да споделя гнетяща и тежка немотия, но въпреки това благодарение на вроденото си въображение винаги мислеше за нещо по-добро. Може би някой ден я чакаше — кой знае — по-голям град, като Олбъни или Ютика! Нов и по-голям живот.
А после — какви мечти! И по-късно в градината през пролетен ден, между четиринадесетата и осемнадесетата й година, когато подранилото майско слънце превръщаше в розов полилей всяко старо дърво и земята беше постлана с розов килим от окапали дъхави листенца, тя се спираше да подиша, а понякога се изсмиваше или дори въздишаше с вдигнати нагоре ръце или широко отворени за живота обятия. Какво нещо е да бъдеш жива! И младостта и светът да са пред теб! И се сещаше за очите и усмивката на някой младеж от околността, съвсем случайно минал край нея и я погледнал, който можеше никога да не я погледне пак, но който въпреки всичко бе събудил с това мечти в нейната душа.
