И все пак Робърта бе стеснителна и затова затворена и се боеше от мъже, особено от по-простоватия тип, обичаен за тези места. А те на свой ред, отблъснати от нейната свенливост и изтънченост, повечето страняха от нея въпреки физическата й красота, която бе твърде нежна за този край. Въпреки това, когато отиде на шестнадесетгодишна възраст в Билц да работи в галантерийния магазин на Апълмън за пет долара на седмица, започна да среща много младежи, които я привличаха. Но измъчвана от мисълта за ниското положение на семейството си, както и поради това, че в неопитните й очи те изглеждаха много по-издигнати от самата нея, Робърта бе убедена, че не може да им бъде интересна. И тук пак с държането си успяваше почти съвсем да ги отблъсне. Но все пак остана да работи при господин Апълмън до деветнадесетата си година, без да може да се отърве от чувството, че всъщност не прави нищо за себе си, понеже е твърде тясно свързана със своя дом и близки, които явно се нуждаят от помощта и.
А после: горе-долу по това време се случи нещо, което беше почти революция за тази част на света. Поради евтината работна ръка в тази изключително земеделска област в Трипетс Милз бе построена малка трикотажна фабрика. И макар под влиянието на възгледите и мерилата, господстващи по тези места, да смяташе такъв вид работа за уронваща донякъде достойнството й, Робърта все пак се полъга по слуховете за предвиждащите се високи надници. Така тя отиде в Трипетс Милз, където се настани на пансион при бивша съседка от Билц, а всяка събота следобед се връщаше у дома. Намерението й бе да спести средства за някакво по-нататъшно практическо образование — някакъв курс в търговско училище в Хоумър или Ликъргъс, или някъде другаде, който би я подготвил за нещо по-добро — счетоводство или стенография.
В такива мечти и опити да пести изминаха две години. А междувременно, макар че печелеше повече пари (към края на този период по дванадесет долара седмично), понеже различни членове на семейството й имаха нужда от толкова много дреболии, а Робърта искаше да отърве донякъде другите от лишенията, от които страдаше и самата тя, почти всичко, което спечелваше, отиваше за тях.
А и тук, както и в Билц, повечето от младежите в града, които й подхождаха донякъде по интелект и характер, гледаха на обикновените фабрични работнички като на доста по-прости от тях в много отношения. При все че съвсем не спадаше към този тип, свързала се с тях, Робърта все пак бе склонна да възприеме донякъде тяхната психология и да гледа на себе си с техните очи. Наистина до това време беше вече успяла почти окончателно да се убеди, че никой от тези младежи, които харесваше тук, не би се заинтересувал от нея — що се отнася до почтени намерения.
И тогава се случиха две неща, които я накараха да се замисли сериозно не само за женитба, но и за собственото си бъдеще, независимо от това дали ще се омъжи, или не. Сестра й Агнес, навършила вече двадесет години и три години по-малка от нея, беше се срещала напоследък отново с младия учител, който известно време преди това бе преподавал в местното училище близо до стопанството на Олдънови и който й допадна сега повече, отколкото когато бе учила в училището, и беше решила да се омъжи за него. А това значеше, както го разбираше Робърта, че скоро ще започнат да я смятат за стара мома, ако не се омъжи в най-близко време. От друга страна, все не можеше да реши какво трябва да направи, докато трикотажната фабрика в Трипетс Милз неочаквано се закри, и то завинаги. И тогава тя се върна в Билц, за да помага на майка си и да участва в приготовленията за сватбата на сестра си.
Но после се случи трето нещо, което имаше пряко отношение към нейните мечти и планове. Грейс Мар, момиче, с което се беше запознала в Трипетс Милз, беше отишла в Ликъргъс и след няколко седмици успяла да си намери работа във фабриката за прахосмукачки на Финчли с петнадесет долара седмична заплата, като веднага писа на Робърта, за да й съобщи за възможностите, които предлагал Ликъргъс тия дни. Защото на минаване край дружество „Грифитс“, което правела всеки ден, видяла голяма обява, сложена над вратата на бюрото за наемане на работници, гласяща: „Търсят се момичета.“ След допитване Грейс установила, че в това дружество момичетата винаги получавали начална заплата девет или десет долара, бързо се обучавали на една или друга операция, които се плащали на парче, и след това, щом добиели сръчност, често можели да си докарат не по-малко от четиринадесет до шестнадесет долара седмично, според способностите си. А понеже за стая и храна харчела само седем долара от седмичната си плата, много се радвала да обади на Робърта, която много харесвала, че би могла да дойде и да живее, ако иска, при нея.
Робърта, стигнала до точката, в която чувстваше, че не може да понася повече живота в стопанството и че трябва пак да направи нещо за себе си, най-после получи съгласието на майка си да напусне, за да може да й помага по-непосредствено със заплатата си.
