Колко несправедливо и нелепо от страна на Грифитсови да държат един мъж в неговото положение да не се сближава с момиче като Робърта, и то само защото тя работи във фабриката! Поради това не можеше дори да се сприятели с нея, да я доведе на някакво такова езеро или да я посети в стаичката й. А пък не можеше да ходи с други, може би по-достойни за него, защото му липсваха средства и връзки. Освен другото тя беше толкова привлекателна… много… особено съблазнителна за него. Можеше да си я представи и сега как работи с бързите си грациозни движения. Изящните й ръце, гладката кожа и очите, които блясваха, когато му се усмихнеше. И мислите му се удавиха в съвсем същите чувства, които редовно го обземаха във фабриката. Защото бедна или не, станала работничка само поради нещастно стечение на обстоятелствата, той можеше да си представи колко щастлив би могъл да бъде с нея, стига да нямаше нужда да се ожени. Защото светът, към който принадлежеше семейство Грифитс, беше окончателно подействал като магнит върху амбициите му. И все пак Робърта разпалваше у него най-пламенни желания. Да можеше само да си позволи да поговори с нея повече да я поизпрати някой ден от фабриката… да я доведе тук, на това езеро, някоя събота или неделя и да я повози на лодка… само да бъдат заедно и да помечтае с нея.
Той заобиколи един нос, осеян с дървета и храсти и заградил плитчина с плувнали по нея десетки водни лилии, почиващи на широки плоски листа върху спокойните води на езерото. А на брега отляво стоеше девойка и ги гледаше. Беше свалила шапката си и сложила едната ръка над очите, понеже беше с лице към слънцето и гледаше надолу към водата. Устните й бяха полуотворени от леко недоумение. Беше много хубава — помисли си Клайд и спря да гребе, за да я погледа. Ръкавите на светлосинята блузка стигаха само до лактите й. По-тъмносинята пола му подсказваше колко стройна е фигурата й. Това не беше Робърта! Не можеше да бъде! Но не, тя беше!
Почти преди още да се реши, той се озова съвсем близко, на някакви двадесетина стъпки от брега, вдигнал поглед към нея, с лице грейнало като на човек, който неочаквано, без да може сам да го повярва, е осъществил свой блян. И сякаш той беше приятно видение, възникнало кой знае от какво и откъде, лирично напрежение, добило облик от омарата или от някаква трептяща сила, тя от своя страна стоеше взряна в него, безсилна да сдържи прекрасната усмивка, която извиваше устните й винаги когато я обземаше радост.
— Я, госпожице Олдън! Това сте вие, нали? — обади се Клайд… — Чудех се дали сте наистина вие. Не можех да бъда сигурен оттук.
— Ами да, аз съм — разсмя се Робърта, озадачена и все пак малко объркана от това, че той не е видение. Защото въпреки явното удоволствие да го види отново, само леко сдържано в първите един-два мига, в същия момент започнаха да я тревожат разни мисли за него — за трудностите, които предвещаваше тази среща. Защото това означаваше срещи, а може би и дружба, пък не й се искаше да го отблъсква повече, каквото и да помислеха за това хората. И все пак тя е с приятелката си Грейс Мар. Дали би желала Грейс да се научи за Клайд и за влечението й към него? Беше разтревожена. И въпреки всичко не можеше да устои да не се усмихва и да не го гледа с открит и радостен поглед. Толкова много беше мислила за него, толкова много копняла за него по някакъв блажен, спокоен, благоприличен начин. И ето, той беше пред нея. И нямаше нищо по-невинно от присъствието му тук… и нейното.
— На разходка ли сте поизлезли? — с усилие промълви Клайд, макар че поради възторга, а всъщност и страха си пред нея се чувстваше доста смутен сега, когато тя стоеше пред него. Но веднага добави, като си спомни, че тя се беше загледала тъй вперено във водата: — Искате ли малко от тия водни лилии? За тях бяхте дошли, нали?
— Ъхъ — отговори Робърта, все още засмяна и забила очи право в него, понеже видът на кестенявата му коса, развяна от вятъра, светлосинята спортна риза с отворена яка, запретнатите ръкави и жълтото гребло, което държеше над хубавата синя лодка, будеха у нея искрено вълнение. Само да можеше да спечели такъв младеж за себе си… да бъде само неин и на никоя друга на света! Струваше й се, че това би било истински рай… че ако беше неин, никога не би поискала нищо друго в целия свят. И ето той седи сега досами нея в това яркосиньо кану в този ясен юлски следобед сред този летен свят тъй нов, тъй приятен! Ето че й се смее така непресторено, с такова възхищение! Приятелката й е някъде далече назад и бере маргаритки. Но може ли тя… Бива ли?
— Гледах дали има някакъв начин да достигна някои от тях — продължи Робърта с известна нервност и гласът й малко остана да затрепери. — Не бях виждала да ги има точно тук, от тая страна.
