— Ще ви набера колкото искате — възкликна Клайд оживено и весело. — Останете там, където сте. Ще ви ги донеса. — Но веднага си помисли колко по-хубаво би било, ако тя се качи при него, и додаде: — Но вижте какво… защо не се качите при мен? Има достатъчно място и мога да ви заведа където пожелаете. Има сума по-хубави лилии малко по-нагоре и от другата страна също. Видях стотици ей там, точно оттатък тоя остров.
Робърта погледна в тази посока. И докато гледаше, край тях мина друго кану с младеж горе-долу на годините на Клайд и момиче не по-голямо от нея. То беше с бяла рокля и розова шапка, а лодката беше зелена. А далече нататък по водата, досами острова, за който говореше Клайд, имаше още едно кану — светложълто, а в него момче и момиче. Робърта си мислеше, че би искала да се качи по възможност без приятелката си, а ако се наложи, и с нея. Толкова много й се искаше да го запази само за себе си! Да беше дошла тук сама! Защото, ако повика сега и Грейс Мар, тя ще узнае и може после да говори или да си помисли кой знае какво, ако някога чуе нещо друго за тях. От друга страна, ако му откаже, беше я страх, че той няма да я харесва повече — може дори да му стане неприятна, да загуби всякакъв интерес към нея и това ще бъде ужасно.
Тя стоеше, без да свали очи от него, и мислеше, а Клайд, разтревожен и огорчен от колебанието й, от своята самотност и копнежа си за нея, изведнъж възкликна:
— О, моля ви се, не казвайте „не“! Хайде, качете се, а? Ще ви хареса. Искам да се качите. Тогава ще можем да наберем колкото искате лилии. Мога да ви сваля, където пожелаете… ако искате и след десет минути.
Тя си взе бележка за „Искам да се качите“. Това я успокои и й вдъхна смелост. Както й се струваше, той нямаше желание да злоупотреби с доверието й.
— Но аз съм тук с приятелка! — възкликна тя неуверено и почти печално, защото все пак й се искаше да остане с него насаме; никога в живота нечие присъствие не й е било по-неприятно от присъствието на Грейс Мар в този миг. Защо ли я беше довела? Тя не беше чак толкова хубава и можеше да не се хареса на Клайд, а това можеше да развали цялата среща. — Освен това — добави Робърта, почти без да си поеме дъх, раздвоена от рой противоречиви мисли — може да е по-добре да не се качвам. Не е ли опасно?
— О, не, може да е по-добре да се качите — изсмя се Клайд, като разбра, че тя е на път да отстъпи. — Няма съвсем нищо опасно — добави той с въодушевление. След това докара лодката до брега, който се издигаше на една-две педи над водата, хвана се за един корен, за да я задържи неподвижна, и каза: — Бъдете сигурна, че няма нищо опасно. Хайде, ако искате, повикайте приятелката си и аз ще ви повозя двете. Има място и за двете и е пълно с водни лилии навред нататък. — Той посочи с глава източния бряг на езерото.
Робърта не можеше да устои повече и се хвана за опора за увиснал клон. Същевременно завика:
— Хей, Грей-ейс! Гре-ейс! Къде си? — понеже беше накрая решила, че би било най-добре да вземат и нея.
Незабавно някъде далече отговори един глас:
— О-хо! Какво искаш?
— Ела тука! Хайде! Искам нещо да ти кажа.
— Не, ела ти тук при мен. Маргаритките са чудесни!
— Не, не, ти ела. Тука един познат иска да ни повози с лодка.
Беше искала да извика това високо, но гласът й някак секна и приятелката й продължи да бере цветя. Робърта се навъси. Не знаеше какво да прави.
— Е, добре тогава — внезапно реши тя, изправи се и добави:
— Предполагам, че можем да отидем с лодката дотам, където е Грейс.
Клайд възкликна с възторг:
— Да, това е прекрасно! Разбира се. Хайде, качвайте се. Ще наберем първо от тия тук, а после, ако я няма, ще ви закарам по-близо до нея. Гледайте само да стъпите точно по средата, така ще запазим равновесие.
Беше се облегнал назад и гледаше нагоре към нея, а Робърта гледаше с неспокоен, но топъл поглед в очите му. Стори й се, че изведнъж се стопява от радост, обгърната в розова мъгла.
Тя протегна единия си крак.
— Няма ли съвсем никаква опасност?
— Разбира се, разбира се! — подчертано отговори Клайд. — Аз ще държа лодката стабилно. Само се хванете ей за онзи клон там и се дръжте здраво.
Той задържа лодката съвсем неподвижна, когато тя стъпи в нея. После, когато лекото кану се понаклони на една страна, девойката се отпусна със слаб вик на тапицираната седалка. За Клайд това прозвуча като вик на малко дете.
— Няма нищо — успокои я той. — Само седнете точно по средата. Няма да се преобърне. Ех, че смешна работа! Още не мога да разбера как стана. Знаете, тъкмо когато обикалях тоя нос, мислех си за вас… че може би бихте искали да дойдете на някакво такова място понякога. И ето че вие сте тук, и аз съм тук, и всичко стана ей тъй! — Той махна с ръка и щракна с пръсти.
А Робърта, смаяна от това признание, но и поизплашена от него, промълви:
— Така ли?
Дойде й наум, че и самата тя бе мислила за него.
— Да, и нещо повече — добави Клайд, — аз всъщност мислех за вас целия ден. Това е самата истина. Искаше ми се да мога да ви срещна някъде тая сутрин и да ви доведа тук.
