Обаче на излизане му дойде наум, че ако случайно я срещне сама някъде по улицата, ще се опита да й заговори. Защото тя искаше това — той го знаеше — независимо от всичко, което можеше да му каже в даден момент. И трябва да намери начин, който да изглежда така случаен, а следователно и невинен на самата нея, както и на другите. Но когато се разнесе свирката и Робърта напусна сградата, към нея се присъедини друго момиче и Клайд трябваше да измисли нещо друго.
Ала същата вечер, вместо да седи ей тъй в дома на госпожа Пейтън или да отиде на кино, както правеше често сега, или да обикаля някъде сам, за да уталожи своето раздразнение и самотност, реши да намери къщата на Робърта на Тейлър стрийт. Къщата не беше приятна, реши той, далече не толкова хубава, както къщата на госпожа Къпи или тази, където живееше сега. Беше твърде стара и кафява, кварталът — неугледен, макар и консервативен. Но светлината, която блещукаше в този ранен час в разните стаи, й придаваше приветлив и весел вид. Приятни бяха и няколкото дървета пред нея. Какво ли правеше сега Робърта? Какво й е пречило да го почака във фабриката? Защо не може да усети сега, че той е пред къщата, и да излезе? Изпита остро желание да я накара някак да почувства, че е тук, и да излезе. Но тя не излизаше. Нещо повече, забеляза господин Шърлок да се появява от къщата и да изчезва по посока на Централния булевард. А след това човек подир човек се заточиха от различните къщи към булеварда, което го накара да обиколи с бърз ход квартала, за да не го видят. И през цялото време често въздишаше, понеже вечерта беше тъй хубава и луната изгря в девет и половина и увисна тежка и жълта над върховете на комините. Той беше толкова самотен!
Но в десет луната засвети твърде ярко, а Робърта не се появяваше и Клайд реши да си върви. Не беше много умно да виси тука. Но понеже вечерта бе така прекрасна, не му се и мислеше за стаята у дома и вместо това мина няколко пъти нагоре и надолу по Уикейджи авеню, като се любуваше на чудесните къщи, между които и къщата на чичо му Самюъл. Сега всичките им обитатели бяха извън града, по летните си вили. Къщите бяха тъмни. И Сондра Финчли, и Бъртин Кранстън, и цялата тази компания — какво ли правеха те в такава вечер? Къде ли танцуваха? Накъде ли бързаха? Къде ли се любеха? Тъй трудно е да си беден, да нямаш пари и положение и да не можеш да живееш точно така, както искаш!
А сутринта, по-нетърпелив от друг път, той излезе от дома на госпожа Пейтън в шест и четиридесет и пет, обзет от желанието да намери някакъв начин да поднови ухажването на Робърта. Ето, тълпата фабрични работници се точеше на север по Централния булевард. И тя трябваше, разбира се, да се слее с нея към седем и десет. Но отиването му до фабриката беше безплодно. Защото, след като глътна чаша кафе в едно от ресторантчетата край пощата и измина цялото протежение на Централния булевард до фабриката, след което поспря в едно дюкянче за пури, за да види Робърта, ако случайно мине оттам сама, за награда я видя пак с Грейс Мар. Колко жалък, побъркан бе този свят — реши той веднага — и колко трудно бе в това нещастно градче човек да срещне някой друг насаме! Почти всеки познаваше останалите. Освен това Робърта знаеше, че той се мъчи да намери случай да й заговори. Защо тогава не върви сама? Достатъчно я беше гледал миналия ден в компания с други. И ето че тя пак върви с Грейс Мар и като че ли изглежда доволна. Какво я прихваща?
Когато пристигна във фабриката, беше много кисел. Но щом като видя Робърта да заема мястото си на работната маса и мило да му подхвърля „Добро утро“ с весела усмивка, той се почувства по-добре и реши, че не всичко е загубено.
Стана три часът следобед и всичко се одряма в следобедната жега от умората на продължителния непрекъснат труд сред блясъка на светлината, отразявана от реката пред сградата. Почукването на металическите печати върху десетки яки едновременно, което винаги едва се долавяше над бръмкането и рученето на шевните машини отвън, сега се чуваше още по-слабо. Някой запя песента, наречена „Влюбени“, и Руза Никофорич, Хода Петканас, Марта Бордалу, Анжелина Пити и Дина Шликт веднага я подхванаха. А Робърта, която през цялото време усещаше погледа на Клайд, както и неговото настроение, си мислеше кога ли ще се приближи да каже някоя дума за нещо. Защото искаше той да дойде, а поради думите, които бе пошепнал предишния ден, бе сигурна, че това ще стане скоро, защото нямаше да може да устои. Беше го прочела предишната вечер в погледа му. Но пък поради трудностите на това положение беше сигурна, че трябва да не му е много леко да измисли някакъв начин да й каже нещо. И все пак от време на време се радваше, защото имаше моменти, когато чувстваше, че има нужда от тази сигурност, която й създаваше присъствието на толкова много момичета.
