И докато мислеше всичко това и маркираше на масата си наред с другите, Робърта изведнъж откри, че една връзка яки, които беше вече маркирала като номер шестнадесет, бяха не от този размер, а по-малки. Тя й хвърли бърз и неспокоен поглед и реши, че може да направи само едно нещо — да сложи връзката настрана и да чака забележка от някой надзирател, включително и от Клайд, или да я занесе още сега право на него, което всъщност бе по-хубаво, понеже така нямаше да я види никой надзирател преди него. Така постъпваха всички момичета, когато направеха някаква грешка. А се предполагаше всички обучени работнички сами да хващат подобни грешки.
И въпреки удобния претекст, колкото и да я блазнеше желанието й, тя се двоумеше, защото това би й наложило да отиде направо при Клайд и да му предостави търсената от него възможност. Но което беше още по-ужасно, то й предлагаше и възможността, търсена от самата нея. Тя се поколеба дали да опази Клайд като началник на отделението, дали да спази старите условности в държанието си, или да отстъпи пред новото и надделяващо желание и потискания копнеж да чуе Клайд да й говори… сетне се приближи и сложи връзките яки на писалището му. Но ръцете й трепереха. Лицето й бе пребледняло, в гърлото бе заседнала буца. Случи се така, че в този момент той напразно се мъчеше да пресметне изработеното от различните момичета по бележките, наредени пред него, и не можеше да направи нищо, понеже не мислеше за това, което вършеше. И ето че към него се наведе Робърта. Нервите му се опънаха, гърлото и устните пресъхнаха — ето, пред него беше желаният случай! А доколкото можеше да види, Робърта почти се задушаваше от напрежението, на което бе подложила нервите и сърцето си със своята дързост и опит да измами сама себе си.
— Станала е дрешка — искаше да каже „грешка“ — ей с тая връзка — заговори тя. — Не я забелязах, докато не ги маркирах почти всичките. Те са петнайсет и половина, пък аз ги маркирах почти всички шестнайсет. Съжалявам.
Клайд забеляза, че при тези думи тя се мъчеше да се поусмихне и да си даде спокоен вид, но бузите й бяха съвсем пребледнели, а ръцете, особено тази, в която държеше връзката яки, трепереха. И в същия миг разбра, че макар при него да я бяха довели дисциплината и чувството за ред, все пак в това се криеше и нещо повече. По един слаб, плах и все пак движен от обич начин тя го ухажваше, предоставяше случая, който търсеше, и искаше той да се възползва от него. А той, объркан и развълнуван от внезапното й появяване в първия момент, се окуражи и престраши до своеобразна дързост и галантност, каквито не беше изпитвал досега спрямо нея. Тя се стремеше към него — това беше ясно. Харесваше го и се показа достатъчно находчива да създаде случай, който му даваше възможност да й заговори. Чудесно! Колко мила е дързостта й!
— А, няма значение — каза Клайд с престорена смелост и решителност, които му липсваха дори и сега пред нея. — Просто ще ги пратя долу в пералнята, а после ще видим дали не можем да ги маркираме наново. Всъщност това не е наша грешка.
Той й се усмихна най-топло и тя посрещна погледа му също с потисната усмивка, но веднага се обърна, от страх, че е показала твърде ясно кое я е накарало да дойде при него.
— Не си отивайте — побърза да добави Клайд. — Искам да ви попитам нещо. Още от неделя търся случай да поговорим. Искам да се видя с вас някъде, нали нямате нищо против? Тук има правило, според което никой началник на отделение не може да има нищо общо със своя работничка… искам да кажа, извън фабриката. Но въпреки това искам да се видя с вас, какво ще кажете? Знаете ли — той се усмихна мило и подкупващо в очите й. — Аз съм просто луд по вас, откакто дойдохте да работите тук, а неделята направи всичко още по-лошо. Сега няма да допусна някакво си там правило да стане за нас пречка, стига да имам възможност. А вие?
— Ох, не знам дали мога да направя такова нещо — отговори Робърта, която, успяла да достигне каквото е желала, сега изпадаше в ужас пред собствената си дързост. Тя се заоглежда неспокойно, с чувството, че очите на всички в стаята са устремени към нея. — Аз живея при господин и госпожа Нютън, сестрата и зетя на приятелката ми, разбирате, а те са много строги. Не е, както щеше да е, ако… — Искаше й се да добави: „Ако си бях у дома“, но Клайд я прекъсна:
— О, моля ви се, не ми казвайте „не“, нали няма да кажете? Моля ви се! Искам да ви видя. Не искам да ви причиня никакви неприятности, там е работата. Иначе с удоволствие щях да се отбия при вас в квартирата. Нали ме разбирате?
— Ах, не, недейте прави такова нещо — предупреди го Робърта. — Поне засега. — Беше тъй объркана и съвсем несъзнателно даваше на Клайд да разбере, че се надява да я посети някога по-нататък.
